Поводът да получим този текст в мейла на Webcafe.bg се оказа дискусията онлайн, подета от други две отворени писма - на Ралица Бехар и на Кирил Станков. Част от тях публикуваме и ние (виж вдясно).
Ралица е завършила Единбургския университет, специалност математика и бизнес към Факултета по математика. Кирил е бакалавър по изкуствата от Университета в Тел Авив.
Г-н Станков, много добре Ви разбирам. Слушам същите истории всеки ден от майка ми. Имам странното чувство, че Вашето поколение е трябвало да изтърпи и продължава и до днес да търпи бая неволи. И от немай си къде се оплаква. Друго не може.
Предполагам, че няма сили. И както казах, разбирам Ви и дълбоко Ви съчувствам за огорчението.
Но понеже говорите планетарно, реших и аз да споделя моя френски опит. Аз съм по-скоро от поколението на г-ца Бехар. Не я познавам лично и поради тази причина няма как да знам дали тати я е издържал.
Но мога да Ви кажа, че откакто съм в Париж, не съм останала един ден без работа. За седем години успях да завърша два скромни бакалавъра, един по комуникации и един по европеистика, магистър европейски науки в Сорбоната и следбакалавърска степен по криминология в Парижкия институт по криминология.
От тези седем години имам и 2 години стаж като детегледачка, 2 като барманка и 3 като сервитьорка. Не знам на Вас колко часа Ви се е налагало да разнасяте пици, но аз все още си спомням с меланхолия дните, в които имах лекции от 9 сутринта до 20 ч вечерта, а след това от 21 ч вечерта до 5 сутринта - на смяна в бара.
И така доста години. Не знам защо си мислите, че това, което Ви се е случило, е толкова уникално... Може би поколението Ви е такова.
Това, което успях да разбера в Париж е, че в чужбина е трудно да си българин. Най-вече заради хора като Фараж (евродепутат и лидер на британската Партия за независимост Найджъл Фарадж - бел.р.).
Ами нормално - чуждестранните работодатели знаят колко сме изпаднали и ни използват докрай. Не плащат, слагат ни на най-тежката работа, в най-нечовешкото работно време. Но, за съжаление, българин е трудна работа и заради българите от Вашето поколение.
Тези отчаяни и тягосни самосъжалителни слова скапват самочувствието. И в чужбина да отидем, не си търсим правата и оставяме да ни тъпчат. Ботуш, галош, сабо, кубинка, все тая.
Г-н Станков, Вие май си мислите, че ако някой посмее със самочуствие да каже, че не сме толкова зле и има потенциал в България, значи или е нелеп префърцунко, който нищо не знае, или мамино детенце.
Ще Ви споделя моето скромно мнение. Аз съм от София, завършила съм Френската гимназия. Но съм отгледана във Враца и в едно селце, Горна Бешовица се казва.
Навремето там живееха около 500 човека, сега зимата има трийсетина баби и дядовци. Лятото се събират около стотина души. (Да не ме вземете и мен за някое заблудено софиянче.)
Историята, която исках да Ви разкажа, е друга. Ноември месец бях по работа в едно родопско село, Грохотно се казва, само помаци. С колегите французи бяхме отседнали в един спа хотел в Девин.
На сутринта попитах келнера къде е това село и той, малко потресен, ме попита какво ще правя "при тия"... страшни били, с шалвари... ужас!
Леко се притесних и поизпотих, да не би да водя горките колеги французи на сигурна смърт. А и журналисти при това. Недай си, Боже, нещо да стане, ще излезем пак в международната преса.
Качихме се на колата, повъртяхме се по родопските завои и стигнахме. Грохотно е мюсюлманско село. Бедно, порутено. Намерихме човека, който търсехме. Бабите с шалвари не ги видях.
Естествено, имаше баби. Една за малко не ме осинови. Раказа ми за внучката си, която следвала в Пловдив и за внука, който учел за инженер в София. Помагала им, когато можела, с пенсията си - 130 лева на месец. И беше доволна, горда.
Та си казах в този момент, че в крайна сметка не е важно колко имаш, а как живееш с това, което имаш.
Беднотия, мизерия, който както иска, така да го нарича. Аз на това му казвам душевно богатство. Ако мога, пак ще отида в Грохотно, при тези сърцати, скромни и добри хора. И при тях има висшисти... е, може би няма кинаджии от Тел Авив.
Спирам да досаждам. Тук май е и мястото за покани. Бих желала да Ви поканя и Вас, г-н Станков, в Париж.
За съжаление обаче квартирата ми е 15 квадратни метра и няма къде да Ви настаня. Не ме жалете, за Париж тази квадратура си е цял лукс.
Може би се чудите защо още съм тук ? За да докажа на Вас, на г-н Фараж и други българофоби, че в България и в българите има потенциал. Ако не успея, ще си стегна и аз багажите и ще си хвана самолета. А мафията, корупцията и гнилотията патки да пасат !
С дълбоко уважение,
Ина Михайлова
