Teжкото детство на Владимир Путин

През 2000 трима журналисти - Наталия Кеворкян, Наталия Тимакова и Андрей Колесников, пишат книга за руския президент, която се казва "От първо лице".

В нея се разкриват факти за живота и детството на Путин. Самият той разказва за родителите си, засягайки темата за мисиите на баща си от Втората световна война, обсадата на Ленинград, живота в общински жилищен блок след войната.

Не е никак леко - няма вода, нито баня, вместо това - воняща тоалетна и непрекъснати караници. Путин прекарва по-голямата част от времето си в гонене на плъховете по стълбището с пръчка. Ето избрани цитати от книгата:

Путин разказва за дядо си - готвача

Знам повече за семейството на баща ми, отколкото за това на майка ми. Дядо е бил роден в Санкт Петербург и е работил като готвач. С баба са били много обикновено семейство. Готвачът в крайна сметка е просто готвач. Очевидно е готвил много добре, защото след Първата световна война му предложили работа в квартала "Хълмовете", в периферията на Москва, където са живели Ленин и цялото семейство Улянови. След смъртта на Ленин, дядо ми е бил прехвърлен в една от дачите на Сталин и е работил там дълго.

Малко хора, прекарали толкова време около Сталин, са излезли от чистките, без да им се случи нищо, но дядо ми е бил един от тях. Той е надживял Сталин, между другото, и на старини, около пенсия, е бил готвач в санаториума на Московския градски партиен комитет в Илинское.

Аз самият имам ясни спомени за Илинское, защото съм ходил на гости там. Дядо ми запазваше мълчание за дотогавашния си живот. Родителите ми също не говореха много за миналото. В онези времена хората като цяло не говореха за миналото. Но когато идваха роднини, често имаше дълги разговори на масата и съм улавял нещо, някакви откъслеци от разговора. Но родителите ми никога не са ми казвали нищо за тях. Особено баща ми. Той беше мълчалив човек.

Путин за баща си, майка си и фронта

Знам, че баща ми е бил роден в Санкт Петербург през 1911. След избухването на Първата световна война, животът в града е бил труден. Хората са гладували. Цялото семейство се е преместило в дома на баба ми в с. Поминово, близо до Твер. Домът й още съществува и сега; и членове на семейството все още ходят на почивка там. Именно в Поминово баща ми е срещнал майка ми. Двамата са били 17-годишни, когато се оженили. По любов. На баща ми предстояло да замине на фронта скоро. Може би са искали някакъв вид гаранция... Не зная.

Отишъл е на фронта като доброволец. Мама категорично е отказала да ходи където и да е. Тя си е останала у дома в Петерхоф. Когато станало изключително трудно да се оправя там, брат й в Петербург я прибрал при себе си. Той е бил офицер от флотата, служещ в щаба на флотата в Смолни. Дошъл и извел нея и бебето от престрелките и бомбардировките.

Майка ми каза, че е имало някакви убежища в Ленинград, в опит да бъде спасен животът на децата. Именно в един от тези детски домове вторият ми брат се разболял от дифтерит и е умрял.

Чичо ми й е помагал. Той я е хранил от собствения са рацион. Имало е време, когато са го прехвърлили някъде за известно време - и тя е била на ръба да умре от глад. Това не е преувеличение. Майка ми е припаднала от глад. Хората са смятали, че е умряла, и са я сложили при труповете. За щастие мама дошла в съзнание навреме и започнала да стене. По чудо тя оцеляла. издържала цялата блокада на Ленинград. Не я извели оттам, докато не минала опасността.

Баща ми е бил на бойното поле през цялото време. Той е бил прикрепен към взривния батальон на НКВД. Тези батальони са се занимавали със саботаж зад германската фронтова линия. Баща ми е участвал в една такава операция. Имало е 28 души в групата му и те са били спуснати в Кингисеп. Разгледали терена, заели позиция в гората и дори успели да взривят склад за муниции, преди да им свърши храната. После попаднали на местни жители - естонци, които им дали храна, но после ги предали на германците.

Не са имали почти никакъв шанс за оцеляване. Германците ги били обкръжили от всички страни. Само няколко души, сред които бил и баща ми, успели да се измъкнат. После били преследвани. Останките от отряда се насочили към фронтовата линия. Изгубили още няколко души по пътя и решили да се разделят. Баща ми скочил в блато, влязъл под водата и дишал през куха тръбичка, докато кучетата на потерята минавали. Така оцелял. Само 4 от 28-те души от отряда се върнали.

Намерил ли е баща му съпругата си

Не, нямал възможността да я потърси. Изпратили го отново директно в бой. Оказал се на друго опасно място, т.нар. Невски пятачок. Това била малка, кръгла територия. Ако застанете с гръб към Ладожкото езеро, тя е по левия бряг на река Нева. Немските сили били превзели всичко - освен тази малка територия. И нашите войски я удържали през цялата блокада, преценявайки, че ще играе важна роля във финалния пробив. Германците продължавали да се опитват да я превземат. Огромен брой бомби били пуснати върху всеки квадратен метър на тази територия - дори по стандартите на тази война. Било страховито кръвопролитие. Но определено Невски пятачок изиграл важна роля накрая.

Баща ми е бил тежко ранен при Невски пятачок. Веднъж той и друг войник получили заповед да уловят пленник, който да проговори при разпити. Скрили се в окоп и тъкмо се подготвяли да чакат, когато изведнъж изскочил германец. Германецът бил изненадан, те също. Германецът обаче дошъл на себе си пръв, извадил граната, хвърлил я по баща ми и другия войник и спокойно си продължил. Животът е толкова просто нещо всъщност.

Германецът вероятно бил убеден, че е убил руснаците. Но баща ми оцелял, въпреки че краката му били пронизани от шрапнели. Нашите войници го измъкнали оттам няколко часа по-късно. Най-близката болница била в града, а за да стигне дотам, трябвало да го пренесат по целия път през Нева.

Всички знаели, че това ще е самоубийство, защото всеки сантиметър от тази територия се обстрелвал. Никой командир не би издал такава заповед, естествено. И никой не се предлагал за доброволец. Баща ми вече бил изгубил толкова много кръв, че щял да умре, ако го оставят там.

По съвпадение, войник, който някога е бил наш съсед в стария ни дом, попаднал на него. Без да каже и дума, преценил ситуацията, натоварил баща ми на гърба си и го пренесъл през замръзналата Нева до другия бряг. Двамата били перфектна мишена, но оцелели. Въпросният съсед отнесъл баща ми до болницата, казал му сбогом и се върнал на фронтовата линия. Той казал на баща ми, че няма да се видят никога повече. Очевидно не вярвал, че ще оцелее в Невски пятачок - и не  смятал, че баща ми също има особени шансове.

Баща ми оцелял. Прекарал няколко месеца в болницата. Майка ми го открила там. И идвала да го вижда всеки ден.

Майка ми била полумъртва. Баща ми виждал в какво състояние е и започнал да й дава от собствената си храна, криейки се от медицинските сестри. Естествено, те го усетили доста бързо и спрели това. Лекарите забелязали, че той припада от глад. Когато разбрали защо, му изчели строго конско и не пускали мама да го посещава известно време. Но и двамата оцелели. Макар че раните на баща ми го оставиха куц до края на живота му.

Путин за живота в комунална квартира

На стълбищната площадка научих един бърз, но важен урок какво означава думата "приклещен в ъгъла". Имаше огромен брой плъхове във входа и с приятелите ми често ги гонехме с пръчки. Веднъж видях огромен плъх и го преследвах по коридора, докато не се оказа в ъгъла. Нямаше къде да бяга. Изведнъж той атакува, хвърли се към мен. Бях изненадан и уплашен. Сега плъхът ме преследваше. Той скочи през площадката и побягна надолу по стълбите. За щастие бях по-бърз и успях да тръшна вратата пред носа му.

Еврейско семейство - възрастна двойка и дъщеря им Хава - живееха в нашия комунален апартамент. Хава беше голяма, но както казваха възрастните, животът й не се беше подредил добре. Тя така и не се беше омъжила и още живееше с родителите си. Бяха религиозни евреи, не работеха по Шабат, а баща й редовно рецитираше Талмуда. Веднъж не можах да се сдържа и запитах какво казва. Той ми обясни за Талмуда и аз незабавно изгубих интерес.

Както обикновено се случва в комуналните квартири, периодично имаше караници. Винаги исках да защитавам родителите си и да говоря от тяхно име. Трябва да обясня, че се разбирах много добре с възрастната двойка и редовно играех в тяхната част на апартамента. Но един ден, когато се караха с родителите ми, аз се намесих.

Мама и татко бяха бесни. Реакцията им беше абсолютно шокираща за мен; беше неразбираема. Аз защитавах тях, а те отвърнаха с "Гледай си работата!". Защо? Не можех да разбера. По-късно осъзнах, че те са смятали добрите ми отношения със старата двойка и симпатиите им към мен за много по-важни от дребните кухненски скандали. След този инцидент никога не се месех повече в кухненските разправии. В момента, в който започваха да се карат, аз се прибирах в нашата стая, или отивах в стаята на старците. За мен нямаше разлика къде.

Имаше и други пенсионери, които живееха в нашия апартамент, макар да не беше задълго. Те обаче изиграха роля в кръщението ми във вярата. Баба Аня беше религиозна и ходеше на църква. Когато съм се родил, тя и майка ми са ме кръстили. Те обаче са го опазили в тайна от баща ми, който беше член на партията и секретар на партийната организация във фабриката, в която работеше.

Много години по-късно, през 1993-а, когато работех в градския съвет на Ленинград, отидох в Израел като част от официална делегация. Мама ми даде кръстчето, което съм получил преди кръщенето, за да го благословят на Божи гроб. Направих, както тя пожела, и после сложих кръста около врата си. От този момент не съм го свалял.