В светлината на последните прояви на футболно насилие в различни точки на Европа, ви предлагаме един разказ на известния бивш английски хулиган Анди Никълс.
Той е автор на пет книги, в които разкрива защо според него млади мъже се увличат толкова по хулиганството през 70-те и 80-те години на миналия век и дали то все още е част от съвременната футболна сцена.
Не споделяме и не оправдаваме възгледите на Никълс, но пък историята си струва.
Ето я и нея:
"Казвам се Анди Никълс и в продължение на 30 години бях активен футболен хулиган. Хулиган на Евертън.
Бях класифициран от властите като рисков фактор от категория C. Не се хваля, но това е най-високото ниво. Излежал съм присъди заради участието си в много инциденти, бил съм депортиран от различни страни в Европа и са ми налагали многократни забрани да посещавам мачове - както у нас, така и в чужбина.
И ще ви призная нещо - когато бях в апогея на тези свинщини, се наслаждавах на всяка шибана минута.
Правил съм почти всичко в живота - отсядал съм в някои от най-добрите хотели в света, пил съм най-качественото шампанско, друсал съм се с почти всички известни наркотици. Но нищо, абсолютно нищо, не се доближава до усещането да си с твоята банда, когато избухне меле около някой мач.
Казвам "банда", защото точно това представлявахме - банда, и то доста злобна.
Днешните фирми, фракции, групировки, както искате ги наречете, са изпуснали влака.
Ние обаче бяхме част от нещата, когато си струваше. Когато не се контролираше от полиция и камери. Когато тези, срещу които се изправяхме, не се задоволяваха само с викове и подскачания, както правят повечето съвременни "хулигани".
През 2002-ра при сблъсък между фенове на Евертън и Андерлехт, моята група от 50 души се изправи срещу 400 техни. И ги насметохме.
Имаше реален риск да бъдеш ранен. Понякога много сериозно, дори смъртоносно. Да, случвало се е - понякога се стигаше и до смъртни случаи. Хулиганството в онези дни беше нещо ужасяващо.
Питат ме: "Какво те направи толкова агресивен хулиган?" Отговорът е простичък - адреналинът и тръпката.
По онова време нямаше нищо, което да се доближава до това усещане.
Нямаше Xbox, интернет, увеселителни паркове и модерни хобита. Футболът беше единственото забавление за децата на работническата класа. И всеки беше или ловец, или плячка.
Аз избрах да съм ловец. Търсех неприятности и ги намирах в изобилие, защото имаше хиляди момчета като мен, жадни за седмичната доза насилие. Както хероинаджиите жадуват за следващата си доза, така ние жадувахме за футболното насилие.
Имаше моменти, когато си казвах: "Спри се, човече!". Обикновено беше, когато се стигнеше до съдебната зала и при произнасянето на поредната присъда. Или, например, когато стоях до приятел, който придържаше с ръка отворената си рана в опит да задържи бъбрека си, след като бе наръган по време на сбиване в Манчестър.
Такива неща се случваха. Не се оплаквам - повече биехме, отколкото ни биеха.
Виждал съм объркали се пичове от гостуващи агитки на "Гудисън Парк" да молят да не бъдат разпарчетосани, след като са се отделили от своите. Повечето от молбите им увисваха във въздуха. След това, когато се погледнеха в огледалото, имаха белези, които им напомняха за разходката им до Ливърпул.
Домакинските мачове бяха яки, но предпочитах гостуванията - орди от хуни, нахлуващи в градове и вилнеещи по улиците им. Ние бяхме от първите "кежуъли" с маркови анцузи и готини маратонки, далеч преди това да стане модерно.
Лондон беше любимата ни дестинация. Всеки път едно и също. Всеки път като сцена от The Warriors с това метро, даващо възможност за мелета на всяка спирка.
Респект за лондонските банди. Никога не разочароваха, никога не дадоха задна. И не става въпрос само за тези, с които играехме. Отиваш там за мач с Челси, да речем, но можеше да се сблъскаш с Милуол, Уест Хем, Арсенал или Тотнъм. Буквално сме се били за животите си с всички тях в лондонското метро.
Но все още съм тук, за да разказвам истории. Така че това само по себе си е победа.
На улицата имаше е кинти за изкарване.
Спомням си мач с Тотнъм през 1980 г. и прочутия обир на известен бижутерски магазин. Арестуваха 150 души, но историята дори не стигна до първите страници, камо ли да я дадат по телевизията. Защо? Защото се случваше всяка седмица.
В Манчестър работата си беше "око за око, зъб за зъб". Идваха в града ни и предизвикваха хаос, а ние им отвръщахме с още повече в техния. Опитвахме се да направим по-голяма свинщина от тяхната. Ако някой като Джоуб Хенри (фен на Юнайтед, който е наръган от хулигани на Евертън - б.пр.) попаднеше на грешното място в грешното време, го отнасяше. Нищо лично.
На Север беше по-тегаво понякога.
Фирмите от Йоркшър и Североизтока изоставаха с години от "кежуъл" сцената. Беше малко мъже срещу деца. Те срещу нас. Смеехме се на кубинките им и брадясалите им лица. Но удряха здраво тези типове. Побеждавахме ги с численост и с придобития инстинкт в уличните боеве.
Скандирахме: "Ние сме злото!". Защо? Защото бяхме точно това.
Така беше на клубно ниво, а имаше и пътувания с националния отбор - най-лудите дни в живота ни!
Представете си над 5000 умопобъркани побойници. Нищо не украсявам - така си беше. Обикаляхме Европа, разграбвахме и рушахме градове, оставяйки ужасени местни жители да възстановяват щетите преди следващото ни идване.
Давам пример - Люксембург, 1983 г. Представете си как гоним местната армия. Каква гледка само! Въоръжени войници, бягащи от нас. Опитаха се да върнат откраднатото от дизайнерски магазин, който тъкмо бяхме опоскали.
Но това нямаше как да продължи вечно и нещата се промениха драстично след трагедията на "Хейзел".
Бях там, между другото, като гост на агитката на Ливърпул. Да, разбирахме се с тях. 39 привърженици на Ювентус загинаха в онзи ден. След това всичко се промени - охраната се засили и ни мразеха жестоко навсякъде.
"Английската болест" беше стигнала твърде далеч.
Продължихме, но в по-малки групи. Хулиганската сцена падаше на колене. Разузнаването на полицаите, тежките присъди и наркотиците - било продажбата им или друсането - бяха краят за мнозина.
Аз лично пораснах. Узрях след десетилетия и един развод по-късно. Успях да се измъкна и осъзнах, че връзките и репутацията ми могат да ми донесат пари, а не да ми ги отнемат.
Днешните момчетата, които все още се занимават с това, заслужават признание, че се борят да съхранят културата. Но пред тях има почти непреодолими препятствия - масирана охрана, строги закони. Резултатът почти винаги е затвор. Така властта предпазва от завръщането към доброто старо време.
А и не трябва да се връщаме назад. Стадионите вече са други, условията - също. И има толкова много за правене - Xbox, интернет, увеселителни паркове и хобита, които да ни осигуряват развлечение.
Казвам на младите: "Внимавайте. Зарежете го. Не си струва. Заслужава ли си почти сигурна присъда за пет минути лудост?" С ръка на сърцето, казвам - не.
При мен е още по-трудно. Ченгетата и старите от другите отбори ме познават. Имам си семейство, хубав дом, два бизнеса и стабилни доходи. Невъзможно е да се върна, без да рискувам всичко.
И все пак ще се подпиша с две ръце под думите си: обожавах го. Честно ви казвам - не бих променил нищо и на йота, въпреки всички неприятности. Но сега на прага ми стоят децата ми. А те са по-ценни от всичко на този свят.
Повечето от пичовете на моята възраст са на същото мнение. Но никога да не казваме "никога". Защото едно нещо винаги ще бъде огромно изкушение: адреналинът.
А футболното насилие е най-голямата тръпка, която можеш да изпиташ."
