Те обичат да си играят с къщички, коли и кукли, а когато някой ги попита откъде са получили тези играчки, отговарят: "От Дядо Коледа." И си вярват.
Когато са притиснати в ъгъла, говорят за себе си в трето лице.
Когато са притиснати в ъгъла, се оплакват на мама и татко.
Или плачат за децата и родителите - според случая. Изнудват ни емоционално - и тежко ни и горко, ако им се вържем.
Те не обичат да слушат нищо, освен собствения си глас. Дори когато говорят несвързано и неразбираемо, на свой собствен език.
Когато много искат да се похвалят, качват крачетата на масата, тропат, сърдят се и лягат на пода, така че всички да им обърнат внимание.
Лъжат с най-сериозно изражение. И се цупят, когато не им вярват. Когато направят беля, най-често казват: "То така си беше". И винаги имат дежурен виновник за собствения пълен памперс.
Никога не си признават, че са сбъркали. А когато ни изнервят до крайна степен, се появяват с най-милото и подкупващо изражение: "Ти нали още ме обичаш."
Всеки ден ни играят различни роли. На умни. На прилежни. На разсеяни. На очарователни. На ученици. На учители. На клоуни. На сериозни. На добри домакини.
Искат непрекъснато да ги обичаме и да им го доказваме. Да ги обичаме, дори когато са окаляни до уши, когато са свършили всички поразии на света и са ни изложили пред мало и голямо.
И да им го доказваме по всякакъв начин, дори когато ни се иска да ги изпратим с еднопосочен билет на необитаем остров. Или хубаво да ги напляскаме.
Ще кажете - е, това са децата ни, някой ден ще пораснат.
Не, това са политиците ни. И отдавна са пораснали. Но иначе друга разлика няма - храним ги, обличаме ги... И ги търпим.
