Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Митът за завърналия се емигрант

Оказва се, че митът за завърналия се емигрант не е нито отдавна преиначена легенда, нито измислица. Той е история, която не един и двама могат да разкажат.
Оказва се, че митът за завърналия се емигрант не е нито отдавна преиначена легенда, нито измислица. Той е история, която не един и двама могат да разкажат.

Цял живот живееш с мисълта, че рано или късно ще заминеш. Вървиш по улицата с тъжно лице и мразиш. И псуваш - плочки, дупки, други тъжни лица. Едничка мечта имаш - да напусне това място. Нали знаете онзи ескалатор на Терминал 2, който сякаш къса една невидима и вече твърде отслабена връзка и който е

границата между два свята - света на малкия град, малките проблеми, малкия аз... и света, в който ще бъда голям.

И така неусетно идва дългоочакваният миг на заминаването. Когато цялото семейство се събира и всеки таи дълбоко в себе си усещането, че може би това е последното събиране. Е, може да се видим и по Коледа, защо не и на Великден.

Едва ли предполагат, че животът отвъд ескалатора на Терминал 2 не е цветя и рози... и перфектно образование - „не като нашето", и успех - „не да ти трябват навсякъде връзки", и пари - „не да се чудиш как да преживееш до заплата".

Нали това бяха причините на заминаването - цветята и розите си ги имаме и тук, та дори сме известни с тях. Ами останалото?

Оказва се, че митът за завърналия се емигрант не е нито отдавна преиначена легенда, нито измислица. Той е история, която не един и двама могат да разкажат.

А да се завърнеш, може да те подтикне дори най-малкото. Например, някой осъждащ поглед, за който ти винаги оставаш чужд. Както и той за теб. Макар ти да си този, който разбира техния свят, който знае техния език, който цял живот е мечтал да живее сред правилата, изградени от тях.

Можеш да поискаш да се завърнеш заради потиснатостта на твоите български приятели, колеги, съквартиранти, когато трябва да се борят да бъдат приети.

Много хора със семейства, деца, се решават да заминат, за да направят живота на близките си в България по-добър. Техният собствен живот обаче заприличва на работата на двигателя, задвижил превозното средство, отвело ги на стотици, а може би и хиляди километри от обичните им - един монотонен, безкраен цикъл, който продължава до изчерпване на горивото...

Животът е по-добре уреден за онези със стабилно образование, получено в чужбина.

Повечето български емигранти обаче не успяват да използват българското си висше образование и работят на позиции, които не изискват такова.

Затова са и зле платени, а често дори и експлоатирани от работодателите си.

„Ще получа ли по-добро образование?" - ами, нали това е презумпцията. Само че образователната система във всяка държава е различна и е съобразена с нейните културни и обществени особености и традиции.

Така например, макар и с високи постижения, българските студенти обикновено са принудени да удължават следването си в чужбина,

години наред не могат да завършат и водят студентския начин на живот - време на купони, да, но и на липси и лишения.

Най-големият въпрос, който аз си зададох, беше: „Заслужава ли си наистина?" и съм сигурен, че всеки, който заминава, си го задава многократно.

Заслужава ли си „да издържаш", „да се бориш", което, само по себе си, неминуемо носи негативен смисъл?

Заслужава ли си да се откажеш от мястото, където със сигурност има някой, който те обича, за да отидеш на място, където със сигурност има някой, който те мрази (без дори да те познава)?

Може би като човек, който вървейки по неравния тротоар и гледайки порутените сгради, се наслаждава на живота си в България, аз съм сбърканият. Може би аз не виждам всичко ужасно, което иначе се сипе от устата на почти всеки млад и образован човек.

Те не издържаха, заминаха... тук, явно, също не е за всеки. Но когато не се налага да градиш единствено своя живот, а имаш шанса да си част от градежа на цяло едно общество... е, тогава съм сигурен, че си заслужава да се пребориш.

   

Най-четените