Понеделник - куиз на обща тематика. Вторник - куиз за сериали. Сряда - караоке. Четвъртък - експериментален куиз, каквото и да значи това. Петък - суинг парти. Събота - DJ парти. Неделя - представяне на книга следобед и после стендъп комедия вечерта.
Така ми отговори доскорошният ми любим бар за всяка една от вечерите от седмицата, когато потърсих възможност просто да отида там, за да пия по бира и да си поговоря на спокойствие с отдавна невиждана приятелка.
Някога се зарибих по това място заради неформалната атмосфера. С повечето ми близки сме прекарвали там безброй часове, увлечени в разговори за политиката, обществото, живота и смъртта чак до разсъмване. Беше нещо като втори дом за нас.
Тогава ежедневните събития все още не се бяха превърнали в норма. Не ни посрещаше човек с микрофон, настроен на високи децибели.
Не ни събираше входна такса за нещо, на което не искаме да присъстваме. Не ни забавляваше насила, все още се подразбираше, че човек може да се забавлява и сам, когато излезе с приятелите си.
"Оф, стига мрънка и просто отиди в друг бар!". Вече чувам този глас в главата си. Само че вече съм го и послушала. Отидох в друг бар - географски куиз. Отидох в трети - филмова вечер. В четвърти - парти с непосилно висока електронна музика и неловко пристъпящи от крак на крак хора, които очевидно не се забавляват с преживяването.
Този четвъртият, впрочем, е едно приказно красиво местенце в градина зад старинна сграда, където би отивала тиха музика на пиано или пък chill out ремикси на латино, плюс атмосфера за интимни разговори. Само не и случващото се.
И на ресторант отидох, с родителите си, в любимата ни италианска тратория. Поетично четене и музика на виола. Цяла вечер мълчахме и се чувствахме гузно да предъвкваме ньоки, все едно сме си ги занесли в театрална зала по време на камерна постановка.
Може би аз остарях, но вече помня със сантимент времето, когато можеше да излезеш на заведение с близките си, без да те грозят непоискано забавление и входна такса. Беше супер!
Не се налагаше да се надвикам с музика, която в повечето случай не ми харесва, нито с нечии изтъркани шеги, на които трябва да ръкопляскам по задължение. Шегите на приятелите ми винаги са ме интересували повече.
Беше хубаво, когато не трябваше да викам "Каквооооо?" по човека до мен заради шума, а след третото "Каквоооо?" просто да се засмея с надежда казаното да е било смешка, а не драматична тайна.
Това време отдавна беше се засилило да приключва полека-лека, но краят на локдауните по повод пандемията от COVID-19 сякаш сложи окончателния му край. Заведенията започнаха да се надпреварват да върнат старите си посетители и да привлекат нова публика с още и още концептуални събития и свежи или не толкова свежи идеи. От некомерсиален арт пърформанс до куиз на тема "селяния и простащина", на какъвто съвсем наистина съм била канена във Варна.
Разбирам ги за това - по-добре да си иновативен в печеленето на клиенти, отколкото да мрънкаш как никой не идва, за да си пази здравето, сякаш последното е някакво престъпление.
Само че и това трябва да е с мярка. Ако печелиш едни клиенти за сметка на загубата на други, финалната калкулация пак ще излезе на нула.
Възможно е и друго обяснение - всичките тези тонове събития да представляват опит да бъдат откъснати посетителите от екраните на своите телефони и да общуват помежду си. Тъжно е, наистина, ако видиш как на публично място всеки се е скрил в собствения си свят и се подсмихва на смартфона си, а не на компанията си.
Обаче, да си кажа "от кухнята", и това невинаги работи. Когато за известно време бях водеща на куиз в бар, най-тежката задача пред екипа на събитието беше именно следенето дали посетителите не използват тайно смартфоните си като нечестен допълнителен играч в отбора.
А и публикациите за предстоящи събития се надпреварват за ангажиране на потребители точно в социалните мрежи.
Мисля, че отговорността на смартфоните за наложилата се евент култура в заведенията е по-дълбока и по-голяма. Покрай вечния екран пред очите си човек привиква да се нуждае от непрекъсната външна стимулация, за да му бъде интересно.
Все по-трудно става да проявиш траен интерес към дълга художествена книга. Както и да изгледаш тричасов филм без прекъсване. Дори и да завършиш работна задача, без отстрани да си отворил успоредно няколко други прозореца, а през пет минути да проверяваш и няколко канала на телефона си за нови съобщения.
В този дух стана по-трудно фокусирането върху идеята просто да излезеш навън, без да са нужни комуникационен повод и някакъв формат на аниматор, който да те забавлява.
Като краен резултат се получава един голям, масов и колективен синдром на дефицита на вниманието и хиперактивността. Един от симптомите му е забравянето, че свързването с близки не се нуждае от непрекъснати външни стимули. Постоянното забавление по-скоро води до задълбочаване на дисоциацията.
Да, спечелихте второ място на днешни куиз и пихте табла с шотове, преди да се приберете по домовете. Само че разбрахте ли как е минал денят на всеки от вас? Кой и защо ще сменя работата? Какво мисли най-добрият ви приятел за последно прочетената книга? Разреши ли се проблемът във връзката на близката ви двойка?
Тези теми остават за чата, вместо за живото общуване.
Понятието за "шум" не се ползва с положителна конотация в комуникационните науки и неслучайно е така. Шумът разсейва от основното послание. Прекалено много и прекалено високо изговорени неща - а на практика нищо съществено.
Следващото събитие, за което си мечтая да науча, би било вечер, в която няма събития.
Не е нужно всички вечери да са такива, но, моля ви, да си стиснем ръцете на половината например. Наистина предпочитам да чуя историите на Пешо от компанията, вместо на поредния нарцистичен и псевдо хумористичен стендъп комик.
