Името Сребреница ще остане завинаги свързано с най-тежкото военно престъпление в Европа след Втората световна война. През лятото на 1995 г. босненско-сръбски подразделения щурмуват малкия град и избиват близо 8 хил. босненски мюсюлмани.
В източната част на Босна, още в началото на Босненската война, се водят ожесточени боеве. Макар само една трета от населението на Сребреница да са от тази етническа група, въоръжени босненски сърби предприемат опит да установят контрол върху региона. Ръководството е в ръцете на генерал Ратко Младич, а целта е една - прогонване на мюсюлманите чрез етническа чистка, така че сърбите да останат мнозинство.
25-годишната Дженана Салихович от Сребреница вижда снимка на своя баща Джевад за първи път през 2000 г. Тогава той е вече мъртъв от 5 години, убит по време на същата тази война. Снимката му ѝ показва нейна леля, която живее в Холандия.
През 1995 г. майката на Дженана успява да изведе нея и сестрите ѝ, без да вземе нищо друго със себе си.
"Бях твърде малка, за да разбера защо го няма", казва 25-годишната жена.
Според данните за жертвите от войната, Салихович е едно от 205-те деца от източнобосненския град, които са родени в дните преди геноцида или след като бащите им са намерили смъртта си от ръцете на босненските сръбски сили, които завземат градчето преди 25 години.
Семейството ѝ напуска Босна и Херцеговина, но се връща в града през 2002 г. Дженана има магистърска степен по социология и сега работи с Мемориалния център в Сребреница, като разследва геноцида и събира предмети и архивни документи, свързани с масовите убийства на над 700 босненски мъже и момчета през юли 1995 г.
Тя казва, че майка ѝ и други роднини са ѝ разказвали за последните думи на нейния баща, преди той да се присъедини към хиляди други от Сребреница, опитващи се да избягат от армията и полицията на босненските сърби.
Въпреки че не спира да се надява, Дженана повече не го вижда.
Джевад е заловен и убит заедно със стотици други мъже в селскостопански складове в Кравица - едно от поредицата кланета на босненци, които международните съдилища определят като геноцид.
Тялото му е намерено през 2005 г. близо до Зворник, а Дженана добре си спомня момента, в който новината идва в дома ѝ. Когато се връща от училище вижда как всички плачат. Едва тогава осъзнава реалността и това, че никога повече няма да чуе гласа на баща си.
Подобно на други жертви от този период, чиито останки са открити и идентифицирани, нейният баща е погребан в Мемориалния център в Сребреница. Дженана посещава гроба му поне веднъж седмично. Казва молитва, от която твърди, че усеща поне някаква утеха.
Освен болката, причинена от това, че израства без баща, тя е натъжена и от факта, че вече 25 години геноцидът в Сребреница се отрича, въпреки че деянието е определено за едно от най-лошите зверства след Втората световна война.
"Този град няма бъдеще, докато всички не се изправят пред миналото си. Честната конфронтация е единственият път, който води напред", казва младата жена.
Властите в доминираната от сърбите структура на Република Сърбия, където се намира и Сребреница, отказват да приемат, че кланетата от 1995 г. са геноцид.
Общоприето остава и прославянето на военни престъпници и подсъдимите за тези деяния лица, като по думите на Дженана в града често могат да се видят плакати, посветени на "тези убийци". Тя често се чуди какъв човек би ги възвеличавал, но така и не получава отговор.
За жалост по време на войната не губи само баща си. В този период Дженана остава без своята баба и дядо, четирима от чичовците ѝ, а също и някои от племенниците си, леля си и още много далечни роднини.
Не по-различна и трагична е историята на Амела Малагич.
През 2008 г. тя губи всякаква надежда, че някой ден отново ще се хвърли в обятията на баща си Салко. Амела е едва 12-годишна, когато вдига домашния телефон, а гласът от отсрещната страна ѝ съобщава най-печалната новина в живота ѝ - останките на баща ѝ са открити заедно с тези на нейния брат. Другият ѝ брат Адмир по-рано е бил сполетян от същата участ.
Амела е родена в Тузла през януари 1996 г. Майка ѝ успява да стигне там, докато е бременна, бягайки от Сребреница с тогава 9-годишния си син Аднан.
По думите на младата жена болката от загубата на баща ѝ е толкова силна, че никога не се е опитвала да разбере къде и как е убит. Костите му са открити в шест от така наречените "вторични гробове", където се намират телата на някои жертви от Сребреница, преместени след първоначалното им погребение в опитите за прикриване на кланетата.
"Той бе намерен в Каменица в Зворник. Причината за смъртта му е неизвестна, тъй като тялото му е било разчленено и положено в шест различни гроба", разказва Амела.
Въпреки болезнените си спомени от Сребреница, тя ходи там толкова често, колкото може. Утеха намира на гробищата, където успява да изплаче мъката си.
Майка ѝ Мирсада е ранена по време на печалните събития в града през юли 1995 г. Тя се явява като свидетел в Хагския трибунал, а също така и четири пъти дава показания в съда за военни престъпления на ООН.
"Мама беше един от основните свидетели в процеса на [високопоставени офицери на босненските сърби] Ратко Младич, Радислав Кръстич и Здравко Толимир. Нейните показания бяха едно от ключовите свидетелства за доказване на типа на извършените от тях престъпления, за които са осъдени", разказва Амела.
Самата тя отива на едно от изслушванията в Хага. Тогава е в гимназията и осъзнава всичко, което се случва. Вижда, че Младич провокира свидетелите и се държи арогантно, представяйки се за жертва. Но споделя, че въпреки всички ужасяващи деяния не мрази нито него, нито други като него.
"Те промениха живота ми още преди да се родя и всички те ще отговарят за престъпленията си и ще получат заслуженото от Бога", заключва Амела.
