През 1989-а Манчестър Юнайтед плати 1 милион паунда на Уест Хем, за да привлече Пол Инс и бившият английски национал стана част от първия успешен състав на "червените дяволи" под ръководството на сър Алекс Фъргюсън.
С Инс в халфовата линия Юнайтед прекъсна 26-годишната си суша и спечели титлата през сезон 1992/93. През следващата кампания тимът триумфира за втори пореден път в английския елит, като направи дубъл, печелейки още ФА къп.
Инс спечели още веднъж най-стария футболен турнир като футболист на Юнайтед, както и КНК и Суперкупата на УЕФА.
Но след разочароващия сезон 1994/95, в който отборът на Фърги остана втори в първенството и загуби финала за Купата, шотландецът реши, че е дошло време за промяна и Инс бе един от многото, които бяха освободени, за да се даде път на свежата футболна кръв на Клас 1992. И именно те бяха в основата на знаменития требъл от 1999-а.
Но въпреки изумителния успех в края на миналото хилядолетие, Инс е убеден, че неговият Юнайтед от 1994-та е бил по-добър.
"Това е сериозен дебат, но с днешна дата ви казвам, че отборът от 1994-та ще бие този от 1999-а. Не го казвам само заради това, че бях част от първия. Ние имахме сила, енергия, опит и шампионско мислене... Ние имахме всичко", казва бившият национал на "трите лъва".
"Ако сравняваме двата тима играч по играч, ние имаме превес. Характерите, лидерите, класните футболисти на всички позиции. Това беше невероятен отбор! Навярно съм предубеден, защото бях в него, но за мен е един от най-добрите в историята. Имаше страхотен баланс, а с идването на Кантона постигнахме съвършенство. Той добави тази щипка магия, която ни открояваше от конкуренцията и печелехме всичко, което можеше да се спечели", добавя Инс.
"Загубихме титлата през 1995-а за сметка на Блекбърн, както и финала за ФА къп срещу Евертън и шефът реши да промени нещата, но имам чувството, че този отбор можеше да спечели още много. Според глупавото правило в Шампионската лига, ирландците, шотландците и Райън Гигс се смятаха за чужденци и бяхме ограничавани в избора си. Ако не беше това правило, мисля, че щяхме да спечелим турнира", връща се той назад във времето.
Инс бе продаден на Интер през 1995-а, а в следващите 12 месеца си тръгнаха още Марк Хюз, Андрей Канчелскис, Стив Брус и Пол Паркър.
Бившият капитан на Англия е убеден, че тимът е бил разбит твърде рано.
"И Канчелскис, и аз можехме да продължим още дълго, но мениджърът имаше различно виждане. Едно от великите качества на сър Алекс беше способността му да променя отбора, да преобръща всичко наобратно и да продължава да печели трофеи. Така че не можем да си седим и да си говорим, че е сбъркал с това за разтури тима от 1994-та, защото след това продължи да взима титли. Затова сегашната ситуация в клуба е толкова притеснителна. Фърги имаше безброй преходни периоди в кариерата си в Юнайтед, но винаги намираше начин да се завърне на успешния път и чакането за следващата купа никога не беше дълго."
Инс прекара две години на "Джузепе Меаца", но не успя да спечели нищо с екипа на "нерадзурите".
"Можех да остана още няколко години в Юнайтед, но те решиха да приемат офертата на Интер и така приключих с "Олд Трафорд". Когато треньорът вземеше решение, нямаше връщане назад. Искаше ми се да остана в отбора до края на кариерата си, но изборът не беше мой. Прекарах 6 години и с Мартин Едуардс преговаряхме за нов 4-годишен договор, който щеше да ме изведе до бенефиса ми. Бях щастлив и нямаше причина да искам да напусна най-големия отбор в света.
По това време клубът искаше да построи ново тренировъчно игрище и офертата от 7.5 милиона паунда от Интер бе добре дошла. Знаеха, че парите ще помогнат за новия терен, а отдолу идваше Ники Бът за мой заместник", обяснява Инс.
През 1997-а той се завърна в Англия и облече екипа на вечния враг Ливърпул, който плати 4 милиона за него.
"Трансферът беше добър за мен, но се чудех как се приема от феновете на Юнайтед. Също така се вълнувах и какво мислят тези на Ливърпул заради съперничеството между двата клуба. Но феновете на Ливърпул бяха фантастични в отношението си към мен.
Давах всичко от себе си във всеки клуб, в който играх. Но като цяло съм най-лоялен към семейството си. Като играч трябва да се примириш, че си в този или в друг клуб и да правиш каквото трябва. Дълго бях верен на Уест Хем, защото израснах там, но като отидеш в най-големия отбор в света, всичко се променя. Нямам никакви съжаления относно това как протече кариерата ми. Може би единствено за това, че не спечелих още трофеи", завършва Инс.
