Забравеният Мондиал, който ФИФА не признава

Много преди комерсиализацията на футбола, на телевизионните пари, на Шампионската лига и на ВАР, дори преди Кристиано и Меси да се появят на този свят, ФИФА започва да осъзнава своя икономически потенциал. Световната футболна централа усеща, че има златна кокошка в ръцете си и трябва да използва, а човекът, който пръв успява да прозре в бъдещето, е не друг, а Жоао Хавеланж.

Годината е 1980-та, а бразилецът е в разцвета на силите си. Вече се е утвърдил на трона на футболната Ватикана и му трябва ново предизвикателство. Повод бързо се намира – 50-годишнината от първия Мондиал ще бъде отбелязана подобаващо. За пръв път (а и за последен) ФИФА решава да организира юбилейно световно първенство с участието само на най-великите футболни нации. Отбрана компания за много специален повод.

Турнирът получава подобаващо име - „Златна купа на световните шампиони“, но всички го наричат просто „Мундиалито“. Провежда се между 30 декември 1980-та и 10 януари 1981-ва, а за домакин е избран Уругвай – страната, приела първото издание на световните финали през 1930 г. Всичко изглежда супер, има само един проблем – малката южноамериканска република е в лапите на военна диктатура. За Хавеланж и свитата му обаче няма повод за притеснение, а властта в Монтевидео приема с радост предложението.

Участници в Мундиалито ще са пет от шестте страни, вдигали дотогава световната купа (Уругвай, Аржентина, Италия, Бразилия и ФРГ) плюс Холандия (световен вицешампион от предишните два мондиала), тъй като Англия отклонява поканата. Британците намират за неуместно да лишат големите си клубове от най-добрите им футболисти точно по Коледа и Нова година, когато календарът на Острова е най-сгъстен. Останалите обаче пристигат край Рио де ла Плата с тежката артилерия: действащият световен първенец Аржентина е с Марадона, Пасарела, Ардилес, Кемпес и Диас; Бразилия залага на Сократес, Жуниньо и Тониньо Серезо; Италия се представя с Барези, Джентиле, Ширеа, Алтобели, Анчелоти и Тардели; ФРГ – с Румениге, Шумахер, Бонхоф, Хрубеш и Магат.

Напук на футболното съзвездие, събрано в уругвайската столица, обаче турнирът бързо потъва в забрава. Днес в страницата на ФИФА няма да откриете нищо за него, а дори крайният победител Уругвай гузно мълчи за успеха си. Но защо?

Форматът на Мундиалито е определен доста преди това на маса в елитен нощен клуб в Цюрих. Хора от обкръжението на Хавеланж и по-специално вещият уругвайски функционер Вашингтон Каталди убеждават президента, че в идеята има много пари. На властта в Мондевидео не й е много-много до футбол, но военните съзират идеална възможност за пропаганда предвид националния референдум, насрочен за 30 ноември 1980 г. Чрез него Хунтата се надява най-накрая да легитимира властта си, заграбена с военен преврат 7 години по-рано.

В месеците преди турнира в Монтевидео ври и кипи от „организационни“ срещи. Активно участие взимат домакините на световното в Аржентина две години по-рано. Съседната страна също е под военен ботуш и дава „безценни“ съвети на уругвайците по всички въпроси – от смачкването на опозицията до това как да номерират седалките на 100-хилядния стадион „Сентенарио“, който ще приеме всички двубои от Мундиалито. На политическо ниво турнирът среща ключова подкрепа от секретаря на Белия дом – Хенри Кисинджър, известен поддръжник на диктатурите в Латинска Америка от 70-те и 80-те години.

Основната задача е как да бъде попречено на бунтовниците от Тупамарос (Ляворадикална организация, която първа в света прилага тактиката на градското партизанско движение) да компрометират футболния турнир. Голяма част от тях вече са зад решетките или в изгнание, но въпреки това се взимат допълнителни мерки за прочистване на уругвайската столица от нежелани елементи.

В маркетингово отношение Мундиалито изглежда примамливо и Каталди решава да се възползва. С помощта на тогавашния вицепрезидент на ФИФА Артемио Франки се свързва с 44-годишен италиански импресарио, който търси международен излаз за телевизионния си бизнес. Името му е Силвио Берлускони. За по-малко от седмица бъдещият милиардер и премиер на Италия осигурява телевизионно излъчване на турнира в 43 държави.

Въпреки всички мерки, политическият климат в Уругвай е нажежен до червено. Месец преди началото на надпреварата (на 30 ноември) народът гласува против военния режим с 57 на 43 процента, а в Монтевидео протесният вот е още по-смазващ (64% на 36%). Резултатите шокират генералите – никой не очаква, че след масовите репресии опозицията може да постигне такъв електорален успех. Хунтата очевидно не е взела предвид мощната съпротивителна вълна сред студентите и работниците, която тръгва от уста на уста и предизвиква огромен политически трус.

На 30 декември 1980 г. на 100-хилядния „Сентенарио“ Хавеланж открива Мундиалито с помпозна реч и не се свени да изчетка кървавия диктаторския режим за радост на седящия до него Апарисио Мендес – адвокат и протеже на Военната хунта, издигнат за президент на Уругвай през 1976 г.

В откриващия мач Уругвай бие Холандия с 2:0, а впоследствие „урусите“ завършват наравно (1:1) с третия тим в предварителната група Италия и се класират за големия финал. По ирония се повтаря историята от Мондиал'50, тъй като в другия поток Бразилия финишира първа, след като изпреварва Аржентина по голова разлика. Лидерът на „селесао“ Сократес е убеден демократ и тъй като е наясно със случващото се в Уругвай, кара съотборниците си да игнорират всички официални прояви по време на турнира и да се концентрират само върху мачовете.

Финалът се играе на претъпкания „Сентенарио“ на 10 януари, а резултатът повтаря легендарното „Мараканасо“ - 2:1 (Бариос и Викторино бележат за Уругвай, Сократес за Бразилия). Вместо фиеста обаче, лидерите на режима получават шамар в лицето. Президентът Апарисио Мендес и кохортата му остават вцепенени, когато след последния сигнал от трибуните започва мощно да ехти: “Se va acabar, se va acabar, la dictadura militar” („Свършва се, свършва се с военната диктатура“). Оркестърът на пистата се опитва да заглуши виковете, но самият Мендес разпорежда музиката да спре, за да не се провокира допълнително тълпата.

Случилото се в този ден не слага край на режима. Нещо повече – между 1980 и 1982 г. в уругвайските университети се провеждат масови репресии срещу студенти. Именно от трибуните на „Сентенарио“ обаче тръгва необратимия процес на демократизация на Уругвай, който приключва с падането на диктатурата на 1 март 1985 г.

Новините

Най-четените