Днес английският футбол е обсебен от темата за расизма – но напук на внушенията, че Албиона (отдавна) е преборил този проблем по стадионите и че ксенофобията свободно се шири само из страни като България, не минава седмица без расистки скандал в мач на Острова. Най-пресният случай бе в навечерието на Коледа, когато по време на лондонското дерби между Тотнъм и Челси, Антонио Рюдигер бе обиждан с маймунски звуци от фенове на „шпорите“, а случката накара дори правителството да вземе отношение. Всички бяха възмутени и отвратени от изцепката на „неколцинати идиоти“ – и с право. Но дали винаги е било така?
Първата вълна от чернокожи играчи залива английския футбол в края на 60-те години на миналия век. Изключения обаче има много преди това. Още във Викторианската епоха Престън Норт Енд привлича в редиците си ганайския вратар Артър Уортън. Дете на заможна фамилия, той има рядката възможност да напусне Африка още като малък и да се установи в Лондон, за да учи. Качествата му под рамката са безспорни и Уортън става любимец на феновете на първия английски шампион. Други като него по това време няма и футболните изяви на Артър се приемат като забавен феномен. Дълго след него английският футбол остава запазена територия за бялата раса, като появите на цветнокожи на зеления терен са изолирани и изключително редки.
Когато през 60-те обаче играчи с тъмен цвят на кожата започват все по-често да играят за водещите клубове на Острова, расизмът по стадионите се развихря. Крайнодесните течения в агитките не могат да оставят нещата така: „Докъде ще им позволим да стигнат?“
Афро-пионерите в британския футбол живеят в истински и постоянен кошмар. Играчи като Стан Хорн (първият чернокож в историята на Астън Вила, Манчестър Сити и Фулъм), Джон Чарлз (първият за Уест Хем), Майкъл Требълкок (играл за Плимут, Евертън и Портсмут и първият цветнокож голмайстор във финал за ФА Къп), Брендън Батсън (Арсенал, Кеймбридж и Уест Бромич), Лоури Кънингам (Лейтън Ориент, Уест Бромич), Сайръл Риджис (Уест Бромич, Ковънтри, Астън Вила, Уулвърхемптън), Вив Андерсън (Нотингам, Арсенал, Манчестър Юнайтед, Шефилд Уензди), Лутер Блисет (Уотфорд) или Хауърд Гейл (Ливърпул, Бирмингам, Съндърланд, Блекбърн) са подигравани както от съперниците, така и често от собствените фенове. Всеки техен набег по тъча е придружаван с викове „У-у-у-у-у“. Често им подхвърлят банани и други плодове, а всички по трибуните страшно се забавляват. Сайръл Риджис дори открива плик с куршуми в пощенската си кутия.
В частни разговори, а понякога и на всеослушание, собствените им треньори говорят с известно презрение към тях. В пресата е пълно с подигравки и обиди към чернокожите футболисти. Твърди се, че стават само за атаката, тъй като скоростта и физиката им дават предимство; изобщо обаче не ги бивало в защита и в средата на терена, понеже не били достатъчно интелигенти, за да разгадаят ходовете на играта.
Ситуацията започва да се променя, чак когато Рон Грийнууд – бивш полузащитник и ветеран от Втората световна, става селекционер на Англия. Първо той дава шанс на Лоури Кънингам (първият англичанин в историята на Реал Мадрид) да дебютира за младежкия национален тим, но истинската бомба е появата на Вив Андерсън в мъжката селекция. Андерсън е десен бек в големия отбор на Нотингам Форест, предвождан от Брайън Клъф, спечелил два пъти Купата на европейските шампиони. Висок, бърз, гъвкав и интелигентен, той печели първата си повиквателна за Трите лъва, когато е едва на 22 години.
Датата е 22 ноември 1978 г., съперник е Чехословакия, а мястото - „Уембли“. Англия печели с 1:0, като ситуацията за гола се заражда именно след пробив на Андерсън по крилото. След края на мача в съблекалнята го чакат поздравителни телеграми от Кралицата и Елтън Джон. Съвсем не всички обаче са ентусиазирани. Репортерите разпъват с въпроси Рон Гринууд за цвета на кожата на дебютанта.
Селекционерът сдържа нервите си: „Дали е жълт, кафяв или черен, ако е полезен за отбора, го взимам“. Добре възпитаният Андерсън също се опитва да запази добрия тон: „Родителите ми са от Ямайка, но аз съм роден в Нотингам. Англичанин съм, не познавам други държави, това е моето място и никога не съм се чувствал чужденец“.
По-късно Вив ще публикува биографичната си книга First Among Unequals (Пръв между неравни), в която ще разкаже за дебюта си с екипа на Нюкасъл, когато е едва на 18. Час преди мача момчето излиза със съотборниците си, за да пробва терена, а от трибуните го заливат маймунски звуци. Съсипан, футболистът моли мениджъра си Дейв Макай да не го пуска. „Той не се съгласи. Трябваше да играя пред 50 000, които ме обиждаха всеки път, щом докоснех топката“.
Андерсън има подобна случка и с великия Брайън Клъф. Преди едно гостуване на Карлайл, мениджърът му нарежда да започне да загрява. Вив отива до тъча, където го замерват с банани. После с ябълки и круши. Връща се бързо на скамейката, а Клъф го поглежда строго: „Не ти ли казах да загряваш?“. „Да, но ме целят с банани, ябълки и круши...“, оправдава се той. „Ами размърдай си задника и ми донеси две круши и един банан!“.
Андерсън влиза като смяна и до края на мача играе под маймунски звуци. Съперникът, който го пази, го псува на всеослушание: „Лайнян негър!“. След последния сигнал Клъф го доближава и му казва: „Ако оставиш хората да ти диктуват какво да правиш, ще избера друг“.
През 2000 г. Вив Андерсън получава рицарско звание на Британската империя, през 2004-та е приет в Залата на славата, после е посланик на кандидатурата на Англия за Мондиал 2018 и е постоянен участник в кампаниите на ФИФА срещу расизма. Всяка сутрин си припомня думите на Боб Лачфорд от Евертън след дебюта му на „Уембли“: „Този мач ще те бележи за цял живот“.
Днес Англия не иска да си спомня за онези времена - сякаш се опитва да ни каже, че това никога не се е случвало.
И да, оттогава светът се промени много. Или пък не?
Лицемерие на високо ниво