Гордън Стракън си беше вкъщи миналата седмица, когато телефонът му избипка. Съобщениете беше от сър Алекс Фъргюсън. "Питаше ме дали гледам по телевизията филма за Абърдийн от началото на 80-те години - обяснява Гордън. - Казах му, че съм го хванал от финала за Купата през 1983-та нататък."
Същата година Абърдийн на Фъргюсън изпусна титлата на Шотландия за една точка, шокира Реал Мадрид, за да спечели Купата на носителите на купи, и победи Рейнджърс, за да вдигне Купата на Шотландия. Мачът се помни с това, че въпреки успеха на "Хемпдън", треньорът обвини играчите си, че не са се представили по начина, по който е очаквал. Точните му думи бяха, че са били немарливи.
"Това беше 60-ият ми двубой за сезона или нещо от сорта - смее се Стракън. - Бяхме завоювали трофея, но той пак не беше щастлив."
Стракън и Фъргюсън спечелиха седем трофея в Абърдийн и работиха заедно и в Манчестър Юнайтед. Но там отношенията им се сринаха и това продължи дълго. Двете шотландски легенди обаче отново са си близки.
След 21 години като мениджър в Ковънтри, Саутхемптън, Селтик, Мидълзбро и Шотландия, днес Гордън по-добре разбира сър Алекс от онези години.
"Трябва да имаш топки, за да продължиш напред. Наричам това нещо - да поддържаш гнева в душата си. Сър Алекс винаги имаше този гняв у себе си. О, да, той го имаше. В това няма нищо лошо. Трябва да си упорит. Ако си прав в 80 процента от времето, останалите 20 процента нямат значение.
Фъргюсън беше упорит. Арсен Венгер - също. Всички велики са такива. Непоклатими са. И ако нямаш това у себе си, по-добре не го прави. Вече знам много повече за треньорството от преди, но искам ли да отида в хотел в петък вечер и да седя там притеснено? Искам ли да се кача в автобуса на отбора и да се притеснявам? Или да отида на пресконференция да се притеснявам пред журналистите и тогава да изляза и да си мисля: "Боже, какво казах току-що?" Искам ли дълбоката депресия в събота вечер, когато сме загубили? Искам ли още от това? Не, не мисля. Е, освен ако не изскочи нещо наистина изключително..."
63-годишният Стракън беше забележителен атакуващ футболист, който спечели много с Абърдийн, Манчестър Юнайтед и Лийдс. Сърдечен, забавен и чист човек - той е много обичан във футболния свят. Но невинаги е било така.
"Чипи? О, да, това бях аз - усмихва се Стракън. - Бях истински кошмар за реферите. Писал съм безброй извинения като футболист, а после като треньор на Ковънтри съм се извинявал на други клубове и техни служители. Бях като тигър в клетка и всичко, което можеха да направят, беше да ми тропат отвън с тоягата.
Откривам смешната страна на повечето неща, но щом пристигна на стадиона, всичко се променя. При всеки от нас е така. Стадионът разкрива най-доброто и най-лошото от теб. На терена никога не съм ритал никого, но някои от нещата, които казах на хората, бяха ужасяващи. Феновете са същите. Някои от тях се прибират вкъщи и се чудят с часове дали наистина са казали тези неща пред децата си. Знаят, че са го направили."
Треньорството беше голямо предизвикателство за Стракън. Назначен първоначално за играещ мениджър на Ковънтри през 1996 г., след само пет мача в новата роля започват да го връхлитат паник атаки.
"Загубих и петте мача и вкъщи не можех да дишам - спомня си за ужаса той. - Шестият мач беше срещу лидера в класирането Нюкасъл. Победихме с 2:1. И се зачудих къде се е дянала тревожността. В треньорството се научаваш как да се държиш пред играчите. Придвижването до работата може и да е тягостно, когато нещата не вървят, но видиш ли терена, бууум и започваш отначало. Още първият човек, когото срещнеш на базата, трябва да те погледне и да знае, че си готов. Миг колебание и това преминава през целия отбор. Същото е и с интервютата след мач. Играчите виждат всичко. Така че посланието е важно. Не можеш да си позволиш да те осмиват. Мога да бъда остър и саркастичен с журналистите. Когато прекрачех границата обаче, винаги съм се извинявал. Но съм си такъв."
Гордън е женен за съпругата си Лесли от 43 години и тя също обожава футбола. Жена му винаги го придружаваше по време на скаутските пътувания и е гледала повече от 1700 мача на живо. Определено познава съпруга си като пръстите на ръцете си. Тя го разбира перфектно. Но това не означава, че е въоръжена с неограничено търпение.
"Бях на 36 и играех за Лийдс - смее се той. - Беше краят на сезона. Гърбът ми вече беше зле и реших, че съм приключил с футбола. Бях в ужасно настроение, докато вечеряхме, а следващото, което помня, е как поглеждам часовника и е осем часа в неделя сутринта. Лесли ми каза: "Не исках да стенеш цяла нощ, затова ти сложих приспивателно в чашата." Качили ме по стълбите с двете ми момчета."
Стракън е наясно, че може повече никога да не бъде треньор, но няма намерение да напуска футбола и обича играта по същия начин, както и преди четири десетилетия.
"Бих могъл да стоя на терена по цял ден", обяснява той и наистина го прави. Футболната фондация "Стракън" в Мидландс вече помогна на повече от 400 млади хора да работят на пълен работен ден, а той е технически директор в любимия Дънди.
Навремето баща му къса договора с идолите му от родния град Единбург Хибърниън, тъй като клубът отказва да му осигури бутонки. Така отива в Дънди, където играе в периода 1974-1977. Следват седем години и много успехи в Абърдийн с Алекс Фъргюсън, но великият треньор остава огорчен от начина, по който сънародникът му напуска Манчестър Юнайтед. Всъщност Гордън пристига на "Олд Трафорд" преди Фърги, а през 1989-а отива в Лийдс и не дочаква началото на славните моменти на "червените дяволи". Години по-късно двамата си размениха по някоя и друга отровна стреличка посредством автобиографиите си.
Днес синът на Фъргюсън Дарън води Питърбро, а синът на Стракън Гавин е негов помощник.
"Върнахме се назад във времето чрез момчетата - казва Гордън. - Имаше бариера, която трябваше да бъде преодоляна и аз съм удовлетворен. Трябваше да поговорим по-рано и да изясним нещата, но животът е по-добър сега, когато можем да се наслаждаваме на миналото, а не да се плашим да говорим за него. Написахме някои хапливи неща в книгите си и сега се оглеждам назад и се чудя защо го направих. Той вероятно чувства същото. Фърги ми каза: "Нали ме знаеш какъв съм", а аз му отвърнах: "Нали и ти ме знаеш". И продължихме."
За напускането си в посока Лийдс Стракън обяснява: "Бях загубил вяра у себе си, а той беше загубил вяра у мен. Бях по-раздразнен на себе си, отколкото на него, защото се предавах без бой. Но се получи. Някои играчи напускат Юнайтед и се обричат на смърт. При мен не стана така."
Спечелването на титлата с Лийдс беше едно от най-големите постижения в кариерата на Стракън. Затова оценява Хауърд Уилкинсън като един от най-добрите мениджъри, с които е работил, и посочва покойния Гари Спийд като отличен пример за съвременните млади играчи.
"Когато се запознах с него за първи път в Лийдс, той беше на 17 и съвсем обикновен пич - концентриран и с добър отскок, но нищо, което да го прави звезда. Тогава започна да тренира по-усилено и да се учи. Бях до него пет-шест години и той ми стана като син. Лесли също го обичаше. Гари се превърна в топ играч. Има гении и има такива, които работят, за да се превърнат от обикновени играчи в много добри. Но не са много тези, които го могат това второто. Що се отнася до Хауърд, той никога не е бил слаган редом до легендарните треньори, а трябва. Проблемът му беше, че не беше приятелски настроен към медиите."
Както вече стана въпрос, Гордън също не беше сред най-дружелюбните по време на кариерата си като играч.
"Гонили са ме само веднъж, но поне 300 пъти съм бил на ръба. Тялото ми се сдържаше в последния момент, но устата продължаваше - обяснява той и си спомня един сблъсък с коравата легенда на Арсенал Тони Адамс. - Бях на 40 и кусур - играещ мениджър на Ковънтри, - когато Тони ме подкоси. Затова му споменах за проблемите му с пиенето. О, Боже, стана страшно. Адамс, Виейра, Киоун... Всички големи мъжаги от Арсенал ми се нахвърлиха, а аз се чудех къде са играчите на Ковънтри... Сещам се за това не защото се смятам за много умен, а защото се срамувам от себе си за някои минали неща. Но след мача отидох да потърся Тони. Той се канеше да ми откъсне главата, но аз му се извиних. Не съм сигурен дали ме отчете и дали прие, но е факт, че все още съм тук, за да ви разкажа тази история."
