Ако попитаме сега дали сте имали големи планове за уикенда, но в крайна сметка сте си останали вкъщи, за да изгледате наведнъж целия сезон на някой популярен сериал, колко от вас ще вдигнат ръце?
За да сме честни, аз също пуснах уж за малко, само два епизода най-много, Grace and Frankie с Джейн Фонда и Лили Томлин... и така отмина цяла неделя.
Сериалите в днешно време са приковаващи вниманието и направо пристрастяващи.
Не случайно вече има цял термин за феномена на английски binge-watching, който би трябвало да се превежда на български като "маратонно гледане" и още по-точно "пирово гледане".
Когато се замислите обаче гледането на епизод след епизод, час след час, е нелогична ситуация в нашето нервозно до полудяване време. Уж всички жонглираме между кариера и семейство и постоянно се оплакваме, че нямаме пет минути за себе си.
Между смс-ите по смартфона, коментарите по Facebook и остроумията в Twitter живеем в почти шизофренонично състояние, разделено на най-много петминутни отрязъци.
В същото време редовно седим и гледаме епизоди от по четиресет минути.
Какво пък остава за тези на HBO със стандартна продължителност час и без прекъсвания за реклами? Някои хора дори чакат да мине поне половин сезон, да насъберат епизоди за гледане и да се паркират с кеф цял уикенд на дивана.
Напливът на сериалите обикновено се обяснява с кризата в медийната индустрия.
Като вид противодействие срещу отлива към интернет, телевизионните канали започнаха да инвестират масово в качествени продукции, завладяващи зрителите.
Междувременно обаче се налага още едно обяснение, а именно, че във време когато традиционните новинарски медии все повече губят възможността си да обясняват света в неговата комплексност -сериалите започнаха да запълват вакуума.
Популярността не е ограничена само до телевизията.
В последните десетилетия сериализираните новели разместиха пластовете в книжния пазар. Поредици като "Хари Потър", "Песен за огън и лед" (по-известна като "Игра на тронове", по името първата книга) и любимият не само на форума на BG Mamma "Друговремец" върнаха надеждите на издатели и търговци, че рекордните продажби все още са възможни.
Всъщност точно сериализираните новели дават начало на феномена и то преди повече от двеста години. Има голяма ирония във факта, че сега историята на сериализацията се завърта в пълен кръг.
В началото новелите са подхранвали разцвета на масовата преса, а във време на падащи рейтинги и медиен бранш в криза, ТВ вариантът стана популярен.
Още през 1836-та Оноре дьо Балзак пише и публикува в La Presse романът La Vieille Fille ("Старата мома") на порции.
Очевидно писано за пари, четивото не е сред най-блестящите образци на класиката.
Смятан за първата истинска сериализирана новела в историята, La Vieille Fille носи жанровите белези, които и до днес отличават както книжовния, така и телевизионния вариант.
Повествованието е наситено, без много лирични отклонения и литературни импресии, градусът на напрежението се повишава от събитие на събитие, за да разбие очакванията на публиката с главозамайваща кулминация. Характерите са ярки и незабравими.
Защото, колкото и интересни да са измислените перипетии и драми, публиката следи историята предимно заради героите.
По-точно казано, за да види реакциите им и как се справят с предизвикателствата.
Продажбите на таблоида La Presse удрят тавана и конкуренцията бързо започва да копира. Само няколко месеца по-късно младият Чарлз Дикенс става популярен автор с неговата серия The Pickwick Papers.
Всъщност много от класическите произведения, които знаем днес като цели дебели томове, се появяват в началото на малки порции. Като се започне от "Тримата мускетари", през "Граф Монте Кристо" и "Чичо Томовата Колиба", до "Мадам Бовари" и "Братя Карамазови".
Не че и преди не е имало телевизионни сериали, които да залепят цялото семейство пред телевизорите. Та кой може да забрави драматичните обрати, сълзи и страсти в "Птиците умират сами"!
Само че подобни сериали бяха един-два и се гарантирано се превръщаха в събитието на годината.
Сега всеки си има поне четири любими, на които не пропуска епизод и обсъжда страстно във Facebook.
От епизод на епизод зрителите инвестират внимание и емоции в героите. А веднъж "захапали" сюжета, те трудно се отказват, дори например трети сезон да е куцал, а четвърти да е бил под очакванията ("Чакам петия да оправи нещата").
Впрочем сериализацията далеч не е толкова лесна.
Надяващите се на бърз успех автори често не планират как дългосрочно ще се развие историята, извън началните поредици. Това е толкова голям проблем, че когато става дума за сериализирана новела, например, издателствата в САЩ изискват вече да видят не първите една-две, а направо първите три части преди да подпишат договор.
Проблемът най-ясно си пролича при "Къща от карти".
За да бъде купен от Netflix, създателите му бяха представили наведнъж сценариите на първите два сезона през 2012 година. Този на третия, показан миналата година, бе написан едва след успеха на серията и очевидно отстъпва по качество.
В интервюта авторите на най-успешните поредици като "Хари Потър" и "Песен за огън и лед" - съответно Дж. К. Роулинг и Джордж Р. Р. Мартин, твърдят че са обмислили как ще свърши историята им много преди да седнат и напишат отделните книги.
Привързаността на зрителите към героите се отплаща на продуцентите по много начини, не само чрез приходите от реклами и кабелни такси.
В България пазарът може и да не е голям, но в световен мащаб приходите от ТВ мърчандайзинг (фланелки, чаши, калъфи за лаптопи, лицензирани напитки и т.н.) междувременно могат да бият класическия финансов модел.
Moже би това обяснява и защо преди няколко години, попитан какво мисли за факта, че "Game of Thrones" е най-пиратираният сериал в историята, Джеф Бюкс, шеф на компанията-собственик на HBO - Time Warner, шокира публиката с изказването, че това е по-добра реклама от получаването на наградата "Еми".
Точно това се имаше предвид - приходите от непосредствената гледаемост отдавна не са единственият икономически фактор.
Така че не жалете шестте милиона долара, колкото е средната цена един епизод на "Game of Thrones" - инвестицията има своята логика.
Извън чистите пазарни принципи има още една често пропускана причина защо сериалите все повече доминират медийния ландшафт.
Отговорът се крие в това, че светът около нас сякаш става все по-сложен и начините да бъде описан сякаш вече са безкрайни.
CNN може да вкарва холограми на репортери, отдалечени на хиляди мили, за да разказват тук и сега в студиото какво става. В българския вариант 3D анимации на снегорини "се мотаят" в краката на министри на екрана, докато последните обясняват ситуацията със затрупаните пътища.
Визуалните технологии изглеждат супер, но не отменят нуждата случващото се да бъде разгледано в дълбочина и описано сериозно.
А тук, уви, журналистиката все по-често издиша - и по света и у нас.
Неусетно и полека сериалите се амбицираха да запълват тази нисша. Когато САЩ бяха заляти от протести, заради застреляни от полицията арфоамериканци миналата година, блогъри и експерти масово препоръчваха да се гледа, забележете, "Наркомрежа" (The Wire), за да бъдат разбрани корените на гнева.
Нямаше ли да е по-логично, да кажем, да ви посъветват да си пуснете серия от репортажи в NY Times или флагмана на американската тв журналистика "60 минути"?
Вместо това, случайно или не, в България сценарните екипи също все по-често са доминирани от журналисти. Финалните надписи на "Под прикритие" събират едва ли не всички криминални репортери на републиката.
Вярно е, че фикцията винаги е разполагала с повече творческа свобода да обясни света от привързаната към точните факти журналистика.
В същото време, с падащи рейтинги и свиващ се рекламен пазар, традиционните медии обаче често дори не се стремят към оригиналност, многопластови аргументи или интересни и нови протагонисти.
Така се стигна се дотам, че тв новините показват най-новото видео на котенца от YouTube. Докато сериалът след тях търси корените на политическата корупция и изследва в дълбочина как тя изкривява общество.
