Неотдавна светът побърза да обяви Дарко Миличич за една от най-големите издънки, заради нереализирания му потенциал като баскетболист.
Сърбинът влезе в голямата игра едва 18-годишен като втори избор от драфта през 2003-а, след Леброн Джеймс и предпочетен пред играчи като Кармело Антъни, Крис Бош и Дуейн Уейд. Година по-късно стана шампион на НБА с Детройт Пистънс, въпреки че не получаваше мног време на терена. Това си остана и върха в баскетболната му кариера.
После премина през отборите на Орландо Меджик, Мемфис Гризлис, Ню Йорк Никс и Минесота, а за последно игра в Бостън Селтикс - силно казано, тъй като записа един мач в редовния сезон и бе освободен.
Но има достатъчно причини той да не бъде смятан за издънка, а дори обратното - доста успял човек.
На първо място Дарко не се притеснява да говори за провала си в НБА, даже доста често използва тази дума. Това изненадва журналиста от ESPN Сам Бордън, който му посвещава доста обширен материал за изданието.
Очакванията са Миличич да избягва темата за неуспешната си баскетболна кариера в Америка, но изглежда това изобщо не го притеснява. Той е искрен и подхожда с ирония към миналото си. Приема, че статистически все някой между него, Джеймс, Антъни, Бош и Уейд е бил орисан да се провали: „Вие си бъдете най-добрите, пък аз ще съм историческата изцепка..." (следва искрен смях). Бордън описва интервюто им отчасти като представление, отчасти като терапия.
Логичният въпрос за всички, които за пръв път чуват името Дарко Миличич е „наистина ли е бил толкова зле"? Краткият отговор е, „да, в общи линии".
Има много критерии, по които да се съди за кариерата на един играч в НБА и той се проваля по всичките. Може би най-показателен е факта, че е отбелязал средно едва 6 точки на мач, а е заработил общо $52 млн.
Ако това не ви убеждава, Basketball-Reference.com прави сравнение между статистическите показатели на всички играчи и ги групира. Например Крал Леброн е в една група с легенди като Лари Бърд и Чарлс Баркли, Бош се нарежда до членове на Залата на славата като Доминик Уилкинс и Алекс Инглиш, а Уейд се сравнява с Клайд Дрекслър и Уолт Фрейзър.
Що се отнася до Дарко, той попада в групичката на Лий Найлон, Лу Амундсон и Лоренцо Уилямс - кои са те ли?... Именно! Да речем, че е трудно когато си втори избор в драфта и целият свят (или поне цяла Америка) е вперил поглед в теб - добре, но двама от тези по-горе дори не са избрани в драфта...
Миличич обаче не се притеснява от проваления си потенциал: „Старият Дарко го няма. Когато говоря за това, сякаш говоря за някого, който е умрял."
Този Дарко вече не се чувства длъжен да лъже за мечтите си. Баскетболът никога не е бил неговата страст.
Той пристига млад в САЩ, но носи със себе си спомена от войните на Балканите. Когато е на 10, съобщават по новините, че баща му е сред загиналите войници... оказва се грешка. По-късно, когато се прибира от фронта, той го учи да играе, защото е висок и всички смятат, че трябва да се пробва. „Аз не съм искал да се уча да играя баскетбол", спомня си Миличич.
Все пак се оказва, че е добър в това и на 14 преминава в Хемофарма, а от там и в НБА. Макар това да не е мечтата му, баскетболът се превръща в неговата цел.
Той обаче е различен от останалите чужденци в НБА - не е израснал, гледайки мачовете от асоциацията и не живее за играта. Той разправя на всички, че е фен на Кевин Гарнет, но едва няколко пъти го е гледал как играе. „Просто го видях и реших, че той ще ми е любимец. Изглеждаше като играч, който би следвало да харесвам", разказва сега сърбинът.
Тогава той просто прави онова, в което е добър, и се носи по течението. Сега, когато баскетболната му кариера вече отдавна е в миналото, той с усмивка признава истинската си страст... черешите.
От баскетболист Дарко се превърна във фермер. Повечето играчи влагат парите си в пазара на имоти, или на облекла - той предпочита плодовете.
Все пак той не е собственик на малка семейна ферма, а на цяла плантация - притежава 125 акра ябълкови дървета и изнася продукция за Дубай, Русия и някои африкански държави.
Черешите обаче са мечтата му - той говори за тях с невероятна страст. Твърди, че финансовата възвръщаемост от черешите е невероятна,а пазарът е отворен. „Мисля, че е време да се захвана с черешите, искам го", споделя сръбският гигант.
Това преоткриване на същността му го е променило изцяло - както и навиците му. Някога се е ядосвал и е удрял по стените. След като седял за пореден път цял мач на пейката, Дарко се прибирал у дома и от яд разбивал тънките стени с ръка. После започнал и да пие.
Съпругата му Зорана смята, че премахването на баскетбола от ежедневието му е било ключът към намирането на новия Дарко. Днес той дори не следи НБА.
Важно е, че сам разбира кога да се откаже. Треньор по онова време му е Док Ривърс - двамата се разбират добре на тренировки, но Ривърс както всички преди себе си не вижда Миличич като играч, на когото да разчита.
Затова Дарко отива в кабинета му и му казва решението си: „За център, ако нещо се обърка, имаш (Джейсън) Колинс и (Фаб) Мело. Така че аз си прибрах нещата и си отивам вкъщи." Той си спомня как треньорът му казал, че довечера ще играе и го убеждавал да остане, но му отвърнал: „Док, това е. Няма да играя тази вечер, нито някога отново. Благодаря, че опитахте, но не се получи. Аз съм аут." Обяснил и на невярващите си съотборници, че си тръгва за добро.
Пред медиите е обявено, че той е поискал да бъде освободен, за да се грижи за болната си майка. Тя всъщност наистина била болна, но не тежко и скоро се оправила.
„Бях напълно изгубен. Наистина намразих баскетбола и просто исках да се прибера и да заживея различен живот", разказва Дарко.
В началото се почувствал много добре след разговора с треньора, но скоро изпаднал в криза на средната възраст (макар да е едва на 29, кариерата му започва на 14 години). Дори бил на косъм да се върне в играта със сръбски отбор.
В крайна сметка взима странното решение да се захване с кикбокс. Провежда една битка на ринга. Когато стъпва на кантара преди двубоя, буквално го чупи...
Промоутърът му си спомня случката ясно и днес: „Отне ни цял час да намерим друг кантар. Дарко се качи на него и също го счупи. Накрая просто го питах колко тежи , а той каза над 136 кг."
На ринга нещата не стоят много по-добре за него - имал силен ляв ритник, но не се сещал да го използва и постоянно удрял с десния крак. „Исках да го убия, но не знаех как", спомня си Дарко за своя опонент. Противникът му, който бил доста по-дребен, обаче знаел какво прави - ритал бившия баскетболист докато краката му не прокървили до толкова, че да не може да стои изправен.
Естествено семейството му не било очаровано от решението на Дарко да се бие. Зорана го убедила да спре, след като една вечер му разяснила, че това е „глупава, глупава глупост". Така той взел второто си мъдро решение за отказване от спорта.
Най-накрая открива истинската си страст - селското стопанство.
Имал няколко приятели, които се занимавали с това, но решението му да стане фермер било продиктуване от идеята, че това е нещо, което може да научи и да усвои до съвършенство. Уж бил орисан да стане баскетболен магьосник, но не се получило и с фермерството той получил своя втори шанс.
Той бързо се запалва по земеделието. Пътува до Италия, за да разгледа някои от най-известните овощни градини. Бързо научава всичко за почвите, моделите за растеж и височината на дърветата. Обмислял е да отглежда и други видове плодове, но след като се сприра на ябълките се превръща в истински специалист.
За бивш баскетболист, който дори не зане кой е шампион на НБА, сърбинът има учудващо добри познания за овощните дървета - говори разпалено и дава обширни обяснения за перфектните дистанции между дърветата.
Този път страстта му е истинска, а отдадеността - пълна. След като неочакван снеговалеж засегнал 10 акра от ябълковите му градини, той тръгнал заедно с работниците си да спасява реколтата. А миналата година, когато започнала първата беритба, той изпитал едно непознато до този момент чувство - на гордост.
„Просто бях много щастлив. Беряхме собствените си ябълките. Нашите", описва Дарко чувството, когато се е докоснал до плодовете на труда си.
Той вече е по-зрял, не се налива до припадък, а когато пие, вече използва чаша. Когато се събира у дома с приятелски семейства, играе баскетбол с мъжете в двора, докато децата се забавляват,а на вечеря по балканска традиция си разсипват една бутилка ракия в малки чашки. Вече ги няма шумните американски партита, където, макар да е заобиколен от много хора, Дарко винаги изглежда самотен.
За разлика от много други атлети от Балканите, Дарко реши да се завърне в родината си, вместо да остане в САЩ. Той така и не се напасва с живота в Америка. Чувствата му към отечеството са сложни, но в крайна сметка казва: „Обичам своята страна и уважавам останалите."
Единственият спомен от предишния му живот са колите. Чаунси Билъпс го научил да шофира, след което сърбинът започнал да си колекционира автомобили.
Той обича да казва, че в Нови Сад, където живее, $52 млн. ще му стигнат за 200 години. Когато минавате по улицата, на която е имението му, няма как да не забележите целия конвой от луксозни автомобили. Сред тях се забелязва и Porsche Panamera с регистрационен номер от Минесота и още много други с американска регистрация.
Те са като паметник на лошото му американско приключение, който стои точно пред дома му.
Защо ги е запазил? След като приключи кариерата си, той продаде за благотворителност шампионския си пръстен от 2004-а, но не и автомобилите.
Наистина е трудно да си намериш удобна кола при такъв ръст, но наистина, защо? Може би отчасти като спомен за живота му на суперзвезда, но вероятно имат някакво по-сериозно значение.
Има един Ford F-350, който дори не е в движение след пътен инцидент (при който никой освен него са били въвлечени стадо крави, но никой не е пострадал). Когато журналистът от ESPN го пита, защо не го е поправил, казва, че като видят американски автомобил и се опитват да го ограбят. Следва нов въпрос: „Трябва ли ти? Защо не го продадеш?" - отговорът е „никога!"
Дарко може и да е провал в баскетболен успех, но не и в живота - изследване показва, че над 60% от бившите звезди на НБА обявяват банкрут до 5 години след отказването си.
Макар да е пропилял шанса си в НБА, Дарко не пропилява спечелените пари, както правят мнозина други. В ябълковите си градини е инвестирал около $8 млн. и печалбите са стабилни.
Жена му Зорана има собствена модна линия и няколко бутика, а наследниците му са записани в частни училища. Но Дарко се притеснява да не разглези децата си, да не станат арогантни, затова им разказва не за блясъка и за това как не се е разорил, а за непрекъснатото стоене на пейката в НБА и за грешките си.
Дарко Миличич не е провал, защото е способен да погледне назад и да каже „това беше една забавна история", противно на онова, което останалите виждат в миналото му.
Той най-сетне е намерил онова, което го прави щастлив, бил е достатъчно съобразителен да не пропилее парите си от НБА и с времето се е научил на отговорност.
Затова светът сбърка като го определи за издънка, сега Дарко Миличич е пример за подражание за много бивши спортисти, не само от НБА.
