„Юнайтед никога няма да умре", пеят в любимата си песен трибуните на „Олд Трафорд". Родена е заради Бебетата на Бъзби. С годините на сър Алекс Фъргюсън, отборът я претворява на терена. Няма конкуренция по обърнати мачове, вкарани в последните секунди голове, непримиримост и характер. Не в харддиска, а в душата му е инсталирана непоносимост към загубите. И се копира на всеки нов играч, на всеки нов състав, който Фъргюсън гради за вече близо трите си десетилетия в клуба.
Във вторник Юнайтед загуби шанса да спечели требъл. Може да се спори дали се случи заради едно съдийско решение, както твърди сър Алекс, или заради неизмеримо по-голямата класа от скамейката на Реал, или заради късмет, или просто тактически „червените дяволи" се сринаха след червения картон на Нани. Теории много. Фактите са, че към неделя, 18,30 ч българско време, дубълът все още ще актуален. Юнайтед приема Челси в четвъртфинал за Купата на Футболната асоциация. Какъв мач само, за да забравиш раната от Реал!
Историята от последните 20-ина години сочи - Юнайтед винаги отвръща на удара. Не само, защото е силен отбор. Имперското му мислене и структура не позволява да бъде наранен и ударен два пъти поред. Случвало се е, разбира се. Но в неделя определено домакините са фаворит.
Юнайтед е пример за това, което Челси няма да бъде никога при Роман Абрамович. 27 години с мениджъра Фъргюсън, изтърпян и оставен да изгради печелившите си отбори. Последователен в политиката. Никога не допуснал един или няколко играчи от т.нар. звездна орбита да диктуват условията и да се правят на тартори. Инс? Аривидерчи към Интер. Бекъм? Довиждане, с жена си към Мадрид. Нистелрой? Благодарим за головете, чао.
В Юнайтед всичко е ясно, подредено и структурирано. Клубът функционира по наглед прости, но работещи правила. Фъргюсън има пълен контрол върху спортната част. Футболистите знаят, че имат в негово лице едновременно втори баща, но и потенциален враг, който няма да се поколебае да ги натири, наругае или дори удари (примерно с обувка).
С две думи - Юнайтед е система, която работи в ред и с почти сталинистки методи на основния човек - мениджъра. И работи успешно в няколко цикъла.
В момента само един отбор в Европа може да съперничи на Юнайтед по постигната пълна хармония в широко изграден състав. Нагледно това означава да няма значение дали играе Джоунс или Смолинг. Дали отляво е Нани или Кагава. Дали партньор на Видич ще е Еванс, дали на вратата ще е Линдегард или Де Хеа. 20 футболисти, които с малки изключения нямат специални качества или гениални проблясъци. Но са много солидни в това, което умеят. Работят здраво, подготвени са във всеки момент да влязат и да направят всичко необходимо. Отдадени на каузата, предани на мениджъра. Това е вече отбор номер 4 на Фъргюсън. За 27 години той изгражда четвърти различен печеливш тим. Лидери се очертават Ван Перси и Руни, а Юнайтед на практика е решил проблема с отказването на хора като Гигс, Скоулс, Фърдинанд.
Насреща е Челси, който не решава проблемите си, а умее да ги задълбочава. За 10 години на Абрамович клубът смени 10 мениджъри. Разбира се, има и успехи, но те са плод на невероятно многото качествени играчи, купени за десетилетието. Само в един момент Челси изглеждаше като сериозна и постоянна заплаха за доминацията на Юнайтед - във втория сезон на Жозе Моуриньо, когато печелеше като ... Юнайтед. С рутина, с подмяна на по 4-5 играчи за определени мачове, без да се промени схемата и стила на отбора.
В Челси командват звездите. Тимът се води от решенията на Тери, Лампард и Коул, на Чех, доскоро и на Дрогба. Големи играчи, но нито един от тях не е мениджър, нали?
В момента титлата на водача Рафа Бенитес е „временен мениджър". Как и с какво самочувствие той да заведе уморените си и незаинтересовани редници (и няколко генерали сред тях) на „Олд Трафорд"? Знаейки, че дори да спечели и този мач, и купата, през лятото си отива. Да не говорим, че това изобщо не е само желанието на собственика. Феновете не искат Рафа по вече отдавна разказани и преразказани причини.
В неделя се подновява и една стара битка, донесла много емоции през последните сезони. Фъргюсън срещу Рафа. Двамата не се харесват, да го кажем елегантно. Никой, освен Венгер в първите си сезони, не е атакувал словесно шотландеца, както го правеше Бенитес. Особено в прочутата си реч с фактите, когато нареди един куп обвинения за влиянието на Фъргюсън върху съдии, съперници и отговорни фактори във ФА. Повечето дори звучат логично, но... Накрая Бенитес загуби психовойната с шотландеца. За да влезе в нея тогава, испанецът имаше стимул и кауза. Работеше за Ливърпул, където получи свобода и „етикет" на човек, който променя клуба. Сега е „временен". И се изправя срещу „вечния".
Усещате полярната разлика в двата лагера, които се сблъскват в неделя, нали?
