Директорите на Левски Константин Баждеков и Георги Иванов дружно заявиха вчера (единият от Монако, другият от София), че отборът ще играе домакинските си срещи от груповата фаза на Лига Европа на своя стадион „Георги Аспарухов", като спортният директор Иванов дори емоционално нарече съоръжението „нашия дом".
Същевременно има поне три причини, поради които би било добре в Левски да преразгледат решението си и да играят мачовете с Гент (на 16 септември), Лил (4 ноември) и Спортинг (16 декември) на Националния стадион „Васил Левски":
1. Уважение към публиката.
Просто капацитетът на Националния е по-голям и повече хора ще могат да гледат любимия си отбор. 29 200 места, с колкото разполага „Герена", просто не бяха достатъчни за мача с АИК в четвъртък. В сектор „В" стълбищата между трибуните бяха плътно заети от правостоящи фенове, което е недопустимо не само от гледна точка на комфорта и на възможността за придвижване, но преди всичко и на сигурността. Капацитетът от 43 440 седалки, с колкото разполага „Васил Левски", ще позволи на желаещите да да гледат нормално мачовете от груповата фаза. Така, както беше преди четири години в Шампионската лига.
Освен това транспортният въпрос също не е за пренебрегване. Ст. „Георги Аспарухов" се намира твърде далеч от повечето столични квартали и прибирането късно вечер, когато приключват мачовете, за мнозина е приключение, продължаващо часове.
2. Безопасност.
Ако по другите два аргумента биха могли да се изтъкват различни реторични доводи, то този не е редно да бъде оспорван от никого. Освен споменатия вече проблем със задръстванията на стълбищата, (който, не дай си, Боже, в екстремна ситуация би могъл да доведе до истинска трагедия) го има и въпросът за състоянието на любимия на агитката сектор „Б", където е най-голяма „гъстотата на населението" по време на мачове. За какво става въпрос там, прочетете в колонката вдясно.
3. Традицията.
Гонзо е родом от Пловдив и може би е нормално да възприема стадиона в Сухата река като дом на Левски. Родното място на клуба обаче, както е известно, е на пъпа на София, до днешния НДК. Първият истински стадион, на който „сините" играят, е построеното през 1934 г. игрище „Левски", на мястото на което днес се издига Националният стадион. По това време кварталът, където е сегашният ст. „Георги Аспарухов" изобщо не попада в пределите на града. През 1952 г., когато комунистическата власт изпъжда Левски от неговия дом, му е отреден терен в квартал Иван Вазов (днешният ст. „Раковски"). През 1960 г. той обаче е даден на клуба на милицията Спартак, а „сините" отново са преместени - този път за дълго на „Герена".
А за това че Левски се чувства у дома си на Националния стадион историята е красноречива - там се играят двете победи с по 7 гола във вратата на отбора, удобно настанен в Борисовата градина, там са и повечето от големите мачове от евротурнирите. Там играеха „сините" и когато Гонзо дойде и с головете си спечели завинаги сърцата на левскарите.
Да се надяваме, че Левски в близко бъдеще ще има свой дом, където му е мястото - в центъра на столицата. Тъй като е нереалистично, а и никой не иска подобно нещо, „Васил Левски" трябва да си остане национален. Но на кв. Иван Вазов далеч повече приляга да приютява стария софийски гранд, отколкото Подуене.
