Аромат на несъхранена невинност

Попаднах в Столипиново случайно, че как иначе да попадна. Скучното сиво предградие внезапно се отдръпна, засрамено от нежеланото съседство. Издънени дограми, сателитни чинии, навесено пране - явно циганите са отворени към света, любознателни и чистофайници. Широк асфалтов път разцепва квартала на две огледални половини, пространството зад тях, чак до уморените, опушени панелки, е покрито с килим от боклуци.

Странни „заведения" и „магазини", в неописуем гръндж стил са накацали  на асфалта, пред тях -  разкривени маси, столове и пейки -  тук тече животът на квартала. Тук се яде и пие, пуши и  шмърка, шляпат се карти и се танцува. Тук се случват разговорите и скандалите, договорките и пазарлъците, случайните и планирани сбивания и оргии, вихрят се празници - сватби и погребения, кръщeнета, Банго Васил и всички онези весели и тъжни ромски ритуали, заемащи някакви си 325 дни от годината.

Пренаселено, в тази лятна привечер на обикновения делничен ден. Млади хора, кипящи от живот, „наресани" и „натокани"; лумпени от всякакви възрасти с пластмасови чаши или направо бутилки в ръце; полуголи „чавета" с цигари в уста. Многолика тълпа, втренчена в мен с любопитство, почуда и раздразнение. С черни „Reyban" съм, късо подстриган, масивна структура. Това обикновено помага, голям майтап, ако баш сега ме вкара в беля.

При стрес се отделя характерна миризма, причинена от феромоните в потта. Кучетата надушват страха, настървяват се - циганите също. Обонянието на човека е закърняло еволюционно, поради което по-натуралните са по-способни в това отношение. Затова - никакъв страх. Увереност и спокойствие... а дали по-добрият вариант не е направо да демонстрирам арогантност.

Намалявам скоростта на джипа до санитарния минимум. Обмислям как да реагирам, ако внезапно някое цигане легне под предницата - иди доказвай, че не си го ударил. Ами ако някой бабаит реши да се прави на автомивка, да се разкрещя или да извадя някой лев. Колко, десет дали стигат? Дали да  ползвам клаксона. Не, може да се приеме за паника. Номерът ми е софийски - дали това е плюс, или е проблем. Отварям прозореца, подпирам небрежно лакът и си придавам отегчен вид, проклинайки се наум, че ненавиждам татуировките.

Някой ми маха да спра - стар циганин, брадат и раздърпан, с перде на едното око и заплашителен клюнест нос. За миг се зачудих дали да не дам газ. Спрях, той попита за къде съм, казах му „за центъра".  „И аз съм за центъра, ше ме земеш ли?" „Качвай се ." Помислих си, че това е идеалният вариант за излизане от „зоната", пресегнах се през моя Сталкер да му сложа колана (иначе електрониката яко пищи) и тогава... И тогава усетих миризмата. Миризмата на гнило, прокиснало и пушек... миризмата на... Бадири!!!

„... мирисът и вкусът остават неизменни, като душата ... жизнерадостно носещи в крехката си, почти неосъзната същност великото явление "памет"..." (Марсел Пруст).

Бях на пет и половина години, оставен за отглеждане в Монтана. Къщата беше току до пазара, в петък ставаше пренаселено. Търговци, клиенти, зяпачи, музиканти... и разбира се - цигани.  Дебели, сбръчкани старици с шарени шалвари, чучнали до оградите и накачулени от куп плетени неща с дръжки. Лулите, пъхнати сякаш насила в безформените им празни усти, бяха отдавна загаснали. Мръсни, дрипави мъже на неопределена възраст дълбаеха за алиби дървени лъжици и гаванки и се хилеха безпричинно, показвайки самотни прогнили зъби и лилави венци. Обикновенно любопитството надделяваше над страха и желанието да избягам, гледах ги с възбуда и срам.

Казваше се Бадири. Не бях го виждал, но чувах името му редовно. За цялата околия той беше вариантът на Торбалан, споменаването му караше децата да слушкат и папкат, непривично утихнали. „Ела да видиш кой е седнал пред портата", каза един ден дядо ми, хвана ме за ръка и ме изведе на улицата. При Бадири!!! Никакво любопитство не можеше да ме накара да го погледна, изпитвах само и единствено страх. Атавистичен страх. Затова и  не мога да го опиша, този Бадири - символ на злото в мойте детски очи и ужаса в мойто детско сърце. Надушвах  присъствието му, задъхвах се, главата ми бучеше и ми се повдигаше. Тази миризма - прогнило, възкисело и дим ...

След това съм припаднал, тресе ме няколко дни, докторите не помогнали и баба решила да ми леят куршум при една стара циганка в Махалата! Не ми каза къде отиваме, беше тъмно, къщата - схлупена, на кьоше, няма двор отпред, мушнахме се бързо вътре. Голяма стая, бюфет като нашия, креват, дървена маса, столове с плетени, шарени столовки. Печка в ъгъла. На пода няколко ката черги от парцали.

Носехме армаган - баница с халва и стафиди, увита в бяла кърпа. Циганката, много стара, се появи безшумно, ходеше бавно, с поклащане. По терлици, жълти атлазени шалвари и елече, червена кърпа на главата. Лъчеше спокойствие и доброта. Носеше синьо метално чайниче, с капаче на пантичка. Остави го на масата, взе две чаши от бюфета, тънки стъклени чаши за вино със столче и изрисувани гроздове. Наля, а аз си помислих „Няма ли за мен чаша", кой знае как тъжно съм погледнал, но тя сложи едната пред мен и каза: „Пийни си, баба". Аз погледнах мойта си баба, тя кимна.

Отпих глътка. Малиново вино. Дъхаво, много сладко и ароматно. Беше студено, сигурно го държи в избата. Хареса ми. „Ела да ми помогнеш" - каза циганката и с мойта баба отидоха до печката, комбинирана за готвене и отопление, на дърва, с фурна и три търкала. Беше лято, но печката беше напалена,  не беше се разбумтяла още, та леко кадеше... беше топло, много топло... студеното вино ме мамеше... Изпих си чашата, беше ме срам да си сипя, може да видят и... налапах чучура на чайника и леко го наведох ... Когато свърши, отворих капачето, погледнах, въздъхнах и надигнах втората чаша. После спомени нямам.

Карам през Столипиново и си мисля - кое точно ми помогна? И дали баба беше в заверата. Късно е вече да разбера, нея я няма отдавна, малиново вино не съм пил от тогава, а и куршум не са ми лели.

- Мое те тука да ме остаиш, излезохме от маалата.
- Не си ли за центъра?
- Не, шса върна да си допия бирата.
- Защо се качи при мен.
- Усетих дето се притисняаш.
- Чакай да ти дам пари за нова бира.
- Не, не, пари си имам, ковач съм, ножове, брадви, напоследък самурайски мечове праим. Друг път се обади да ти дам един.
- Как се казваш?
- Мето се казвам, Мето, ама ти питай за Бадири. Ти шса сетиш!

Не зная как съм стигнал до София, помня само, че спрях климатика и отворих всички прозорци. Как съм се качил до Бистрица и паркирал, ял ли съм, пил ли съм - не помня. На сутринта се събудих с тежко главоболие и още по-тежки съмнения. Скочих от леглото, по пижама и бос влязох в гаража. За миг се замислих с ръка на вратата на джипа, после решително я отворих, готов да приема истината. Мирис, макар и лек, на прогнило, възкисело и дим. И едно друго ухание, което нямаше как да сгреша - на малиново вино.

Ароматът на отдавна отминало детство и несъхранена невинност.

#3 baba 20.09.2010 в 05:22:08

Яяяяяя..., как се телепортирах във времето и пространството докато четях! Дори си взех и обонянието под мишница и прескочих океана с детска лекота , и пътувам за село. Лалалала-ла, лалалала-ла... и чакам с нетърпение автобуса да мине покрай къщата, в чиито двор блестят много калайдисани тигани, а едно многолюдно и шарено семейство се щура насам натам. Томазито, ето баба едно захарно петле. Заслужи си го.

#5 lina 20.09.2010 в 15:54:51

Изключително красиво написано, човешки, без излишни словоизлияния и философствания. И хваща силно за гърлото. Три пъти го чета, заради стила, който много ми хареса, и трите пъти си рева. Значи мене ме е уцелило, а нямам слабост към ромите, нито съм съседствала с такива, за да имам спомени. Все пак от време на време нещо се появява от много далече. Когато бях много малка, минаваха калайджии по улиците и предлагаха услугите си. Баба винаги се възползваше. Като видя загоряла тенджера вкъщи, която не може повече да се изтърка, винаги се сещам за приборите на баба, които лъсваха след услугите на калайджията. Прочетеното ме върна отново към тези спомени.

#6 baba 21.09.2010 в 01:59:34

Ох бабиното Борянче, как да те поканя във фейсбуковата си къщичка като съм се приютила в дядовата ръкавичка. Малко бойни приятели и семейството , че се е разпръснало по целия свят, но ръкавичните шевове пукат ли пукат. Особено когато се размърдат най-младите.Като се започне от рап и се стигне до хеви метъл та чак до Формула 1. Тогава не издържам и излизам на двора, където двама индиянски вождове (не се шегувам, истина е) си палят лулите всяка вечер в една палатка. Слушам за танците на сърцето и слънцето, смуквам от лулата 3 пъти и се успокоявам. А като ми кажат мъдро, че дом можем да си направим навсякъде, че дори и във фейсбук, аз смело се прибирам и се включвам отново в купона. Дом може човек да си направи и в Столипиново. Когато живеех в София ми попадна екологична карта на града. Не знам дали знаете, но най-чистото място и с незамърсен въздух е Столипиново. Знаят пъстрите хора къде да си построят дом, на здравословно място, а не в блатата на Петербург. Иначе, нося пола малко над коленете, така де , краката още хващат око. Май доста се разбъбрихме. Мъжете от кафето замълчаха почтително. Баба говори...

#7 boris 21.09.2010 в 09:10:02

Много добро!

#8 mumu 23.09.2010 в 17:32:47

Лелеееее, човек, ако вземеш да напишеш някоя книга, току виж се окажеш "български писател-класик от 21-ви век"! А може и повече. Що не се пробваш

Новините

Най-четените