Президентът на Венецуела Николас Мадуро обяви, че е постигнал великата цел, която си беше поставил Джон Мейнърд Кейнс - въвеждането на около 15-часова работна седмица. Несъмнено и други победи са на хоризонта, а истинският социализъм ще настъпи скоро.
Естествено, има муха в кацата с мед
Кейнс е смятал, че 15-часовата работна седмица, за която говори в "Икономически възможности за нашите внуци", ще настъпи, защото всички ще сме толкова богати, че няма да искаме да работим повече, доколкото вече ще можем да си позволим всичко, което желаем.
Мадуро и боливарските социалисти са достигнали до реализацията на тази цел по съвсем различен начин, съсипвайки венецуелската икономика по такъв начин, че тя просто не може да произведе достатъчно електричество, което да поддържа бюрокрацията в работен режим повече от два дни в седмицата. Но пък все пак, може би да се възхитим на постигането на тази цел?
Става дума за двудневна работна седмица за работниците в публичния сектор
Правителството на Венецуела обяви във вторник, че въвежда задължителен отпуск от три дни в седмицата за работещите в обществения сектор, което означава, че те ще работят само два дни. Така властта прави опит да се справи с недостига на електричество. "Публичният сектор няма да работи в сряда, четвъртък и петък, освен по фундаментални и наложителни задачи," оповести вицепрезидентът на страната Аристобуло Истуриз по телевизията.
От тази вест произлизат два коментара
От ехидна гледна точка, това може да доведе до нарастване на натоварването на заетите в публичния сектор.
Някой реално да смята, че те изработват в нормалните ситуации цели два плътни работни дни?
По-важното обаче е защо изобщо някой в бюрокрацията се занимава с нещо, което не е "фундаментална и наложителна задача"? Нали в крайна сметка за това съществува правителството: за фундаментални и необходими задачи, и за нищо друго?
Официалната причина е, че дъждовете са били слаби: сушата е понижила водните резерви на основния язовир във Венецуела и хидроелектрическата централа в Гури до критичните нива. Язовирът осигурява ресурс за около две трети от енергийните нужди на страната.
Това наистина е текущият или поне моментен повод за проблема
Не това обаче е цялостната причина за него. Страната остава почти без нищо, защото управлението на икономиката й е отчайващо в последните 15 години, нещо, което хората се надяват да променят: избирателната комисия във Венецуела се съгласи да издаде на опозиционните лидери документ, позволяващ им да започнат процес за искане на референдум за свалянето на президента Николас Мадуро, изправен пред критики заради задълбочаващата се икономическа криза.
Що се отнася до електричеството, липсата на дъждове определено има значение. Но базовата причина все пак не е тази: тя е замразяването на цените.
Пример: когато Венецуела замрази цените на тоалетната хартия и тя просто... свърши.
Ако вярваме на официални източници, цената на електричеството на черния пазар във Венецуела (която съответно би трябвало да се счита за реална) е някъде около $0.2-$0.1 цента за киловатчас. Това не са 2 цента, а една десета от 1-2 американски цента. Тоест около една стотна от цената в Калифорния, или две стотни от тази в Германия (по приблизителни данни). Всичко това звучи на пръв поглед прекрасно за жителите на страната, но на практика не е. Защото замразяването на цените практически убива икономиката.
И точно това е фундаменталният икономически проблем на Венецуела
Всъщност, няма нищо чак толкова лошо в социализма.
Истинският смисъл на социализма е просто колективна собственост на средствата за производство. Той може и да не работи особено добре на моменти, но сам по себе си не е изначално сбъркан като концепция. Дори в западното общество изобилстват примерите за колективно притежавани активи - и все пак те работят относително успешно.
Например - земеделската кооперация си е отвсякъде погледнато социалистическа организация - и въпреки това съществуването й не притеснява никого, нали?
Няма нищо чак толкова лошо в това да настояваш, че бедните в едно общество трябва да имат по-добри шансове и възможности. В зависимост от това каква е отправната точка, това би могло да бъде похвална, дори достойна цел.
Но убиването на пазара и пазарните цени е изключително глупав начин да се прави каквото и да е. А точно този път избраха боливарските социалисти.
Вместо да облагат малко повече богатите, за да дават на бедните, или поне просто да продават петрола си на разумна цена, за да печелят пари, които да дават на бедните, те решиха да се опитват да фиксират пазарните цени.
Може би те просто не съзнават, че тези цени не са просто някакво случайно разпределение на числа, а жизненоважна информация за това кой какво иска и кой какво е готов да произведе. Което означава, че когато фиксираш цените, получаваш или недостиг, или пресищане на пазара.
Пазарната цена по дефиниция е клирингова цена на пазара
Тя е цената, при която всеки, който желае част от даден продукт, може да го получи - и точно това количество от продукта се произвежда. Ако се фиксират цените под нея, то повече хора ще я желаят, а по-малко ще я произвеждат - от което следва недостиг. Точно по този повод нашумя Венецуела заради неприятния повод с изчезналата от пазара тоалетна хартия: практически вече не можете да си купите такава в страната.
ЕС отива в другата крайност и фиксира цените на производството на фермите над пазарната клирингова цена, което означава, че имаме планини от масло и езера от вино. Всяка друга цена, освен клиринговата, просто води до недостиг или излишък.
Което Венецуела е направила с електричеството. Тя е фиксирала цената на толкова ниско ниво, че населението е поръчало огромни количества консумиращи електричество уреди, при положение че доставчикът не е имал достатъчно пари, за да реагира на това нарастващо търсене.
Резултатът е недостиг: и точно това е основната причина - идиотската икономическа политика, а не сушата (въпреки че и тя допринася в случая за задълбочаването на проблема).
Но пък трябва да им признаем факта, че все пак реализираха по-късата работна седмица, което си заслужава да отворим шампанското, нали?
Що се отнася до икономическата политика, изводите би трябвало да са очевидни. Типът социална демокрация, за която настояват хора като Бърни Сандърс, не е проблем - независимо дали сме съгласни с тези идеи или не. Но фиксирането на цените е най-сигурният убиец на всяка икономика, така че е за предпочитане да не пробваме подобни неща. От рода на контролирани наеми, гарантиран безусловен базов доход и така нататък.
