Миналия месец турският президент Реджеп Таип Ердоган направи нещо толкова скандално, че се прочу в цял интернет.
На 12 януари Ердоган бе заснет на първите стъпала на огромна стълба в новия си мега-дворец с президента на палестинската автономия Махмуд Абас.
Зад тях стояха 16 мъже, носещи военни облекла в чест на предотоманските турскии и османски войници. От снимката не ставаше ясно дали Абас се чувства толкова болезнено некомфортно, защото се среща с един от водещите защитници на неговия архивраг "Хамас" или заради неловкото карнавално шествие, развиващо се около него, което трябваше да загатва, че той стои до естествения наследник на османските султани.
Социалните медии взеха тази снимка на присмех, със стотици туитове и ретуитове, съдържащи отправки към какво ли не - от филма "Нощ в музея" до любимата на много гийкове игра Dungeons & Dragons.
Подобно на снимката на задните части на Ким Кардашиън, фотографията на кралската гвардия на Ердоган продължава да рикошира в интернет.
Всички, изглежда, се смеят на турския президент, но всъщност снимката разкрива много за притеснително авторитарната траектория на турската политика.
Ердоган не е Саддам Хюсеин или Башар Асад, но се е превърнал в слънце, около което се върти цялата турска политика.
Той дори налага култ към личността.
По време на големите национални митинги през лятото на 2013-та, целящи да противодействат на протестите срещу "Гези Парк", много от поддръжниците му дойдоха с маски, тениски и шалове с неговия лик.
За 40 турски лири - около 16 долара - демонстрантите можеха да си купят килим с лика на Ердоган.
Обожаващата го "придворна преса", която съставя голяма част от турския медиен пейзаж - резултат от принудителни продажби на вестници и телевизии на приближени до Ердоган - редовно нарича президента "буюк уста" - "великия господар".
Плачовете и воплите сред депутатите на управляващата Партия за справедливост и развитие (AKP), когато Ердоган изнесе последната си реч след 12 години на премиерския пост, изглеждаха категорично като извадени от Северна Корея - и прекалено напомняха преувеличените възхвали за Кемал Ататюрк, изложени в музей, посветен на автократичния основател на съвременна Турция.
Сред анализаторите и журналистите е станало традиция да говорят за "антилибералния завой на Турция" или "надигащия се отново авторитаризъм".
Но тези определения не предават напълно колко далеч Турция е отишла от съмнителния "модел" за мюсюлманска демокрация, в който вярваха толкова много турци, араби и членове на американския политически елит, както по времето на инвазията в Ирак, така и след "Арабската пролет", когато Турция бе представяна като образец от либералите и неоконсерваторите.
В много отношения стилът на управление на Ердоган не е толкова по-различен от наскоро свалените арабски диктатори - това, което социолозите наричат патриархално общество, най-крайната форма на което Макс Вебер нарича "султанизъм".
Това е политическа среда, в която нито отделни хора, нито държавни организации от рода на военните или съдиите могат да оспорват властта на управляващия и подкрепата за системата като цяло е тясна, често базирана на семейни отношения, етническа група или религия.
Все по-"султанистичната" форма на управление на Турция има сериозен ефект и извън страната.
Тъй като няма никой, с който властникът да се съветва за външната политика, турската външна политика е функция единствено от това какво е изгодно политически за Ердоган.
Да вземем например неговата непоклатима позиция, че Асад трябва да бъде свален. На определено ниво това звучи похвално принципно; на друго, тя е просто функция от обидата му от бившия му приятел Асад.
Ердоган е толкова категоричен за промяната на режима в Дамаск, че не може да слезе от тази си позиция, без да започне да изглежда слаб.
В резултат на това, настояването на Анкара, че борбата срещу "Ислямска държава" трябва да включва ангажимент за слагане на край на управлението на Асад, само усложнява борбата на предвожданата от САЩ коалиция срещу ИД и допълнително отслабва позициите на Турция в Близкия Изток, където държавата има доста малко съюзници извън "Хамас".
Извън борбата срещу екстремизма, Турция някога бе място, което служеше като вдъхновение за много млади араби, които искаха да живеят в по-отворено и проспериращо общество.
За жалост вече не е така.
Мафиотският политически стил на Ердоган твърде много напомня за диктаторите, срещу които много от тези хора се надигнаха на бунт във вече прочутите площади в региона.
Няма нужда да поясняваме, че това развитие на събитията тотално противоречи на опитите на администрацията на Обама да си гарантира подкрепа в Турция за стратегията за американска национална сигурност, поддържайки Турция твърдо ориентирана на Запад и поставяйки страната в ролята на "модел" за други мюсюлмански общества.
От 2007-ма, когато той успя да прехвърли най-видния си партньор и съосновател на AKP - Абдуллах Гюл, от външното министерство в президентството - официално не-политически пост -
Ердоган не спира да командва парада на турската политическа сцена.
Той си гарантира, че членовете на мрежата поддръжници на президента в партията са или изтласкани настрана, или направо прочистени от влиятелни постове, блокирайки всякакъв шанс Гюл или някой друг амбициозен политик да си изгради влияние в AKP, без да зависи от Ердоган.
Единственият сериозен поддръжник на Гюл, който остана на поста си, бе вицепремиерът по икономическите въпроси Али Бабакан, чиято репутация на компетентен експерт и професионалист бе необходима, за да продължава да привлича международни инвестиции.
Бабакан е изключението, доказващо правилото, че всеки в турските властови кръгове прави само едно: да угажда на Ердоган.
Няма нито един човек в парламентарната делегация на AKP, който да не дължи поста си на Ердоган.
Същото може да се каже за премиера Ахмет Давутоглу и министрите в кабинета му.
Цената на противопоставянето на Ердоган е доста висока.
Резонно е да се счита, че въпреки опитите на турският лидер да изгради монолитна AKP, има разминавания в позициите и фракции в партията.
Наскоро например цареше умерено негодувание сред кадрите на AKP за липсата на лидерски качества у Давутоглу.
Освен това изненадващо много депутати на AKP гласуваха в таен вот да не бъдат отхвърляни обвиненията в корупция срещу многобройни бивши министри.
Ако оставим настрана това видимо недоволство, никой в партията не е в позиция да оспорва водачеството на Ердоган, поради опасения, че може да изгуби мандата си в парламента (и имунитета си).
Това е доста висока цена в среда на показна отмъстителност, която президентът и неговите съветници изградиха в последните години.
Мрежата от поддръжници на Ердоган става все по-религиозна и концентрирана.
Той също така има и допълнителното предимство на некомпетентна опозиция, лишена от визия или идеи.
А ако преди той можеше да разчита на много турски либерали за подкрепа на изборите, броят им е намалял сериозно от 2007-ма насам. С доближаването до "великия лидер", кръгът му от съветници също е намалял, като хората в него са по-неопитни и по-страхуващи се от Ердоган.
Като ясен показател за все по-личностното естество на управлението на президента, членовете на семейството на Ердоган вече са влиятелни, особено 30-годишната му дъщеря Сумейе и нейният шурей Берат Албайрак, който е бивш изпълнителен директор на "Чалък Холдинг", конгломерат, извлекъл огромни изгоди от щедростта на правителството.
Откакто стана президент миналия август, Ердоган даде допълнителна власт на президентството по безпрецедентен начин.
Западните медии често представят неправилно турското президентство като церемониално. Всъщност постът дава важни правомощия от рода на потвърждаване или отхвъpляне на закони, свикване на нови парламентарни избори, издаване на декрети, имащи силата на закони, назначаване на шефа на генералния щаб на армията, обявяване на извънредно положение, плюс още доста други.
Същевременно заемащият поста човек се предполага да бъде над-политическо лице.
Въпреки че Ердоган подаде оставка като лидер на AKP, той е взривил всякакво разделение на властите и традиционно благоразумие и уважение, подобаващо на турски държавен глава.
Почти няма значение, че има турски премиер, защото е очевидно, че именно Ердоган продължава да определя приоритетите и да реализира политиката на турското правителство. Той може да се е преместил в "Аксарай", Белия дворец, но продължава да държи премиерския пост в хватката си.
Тези политически промени вероятно няма да променят начина, по който САЩ подхождат към Турция на Ердоган.
Но все пак ясното разбиране на естеството на турския авторитаризъм дава по-пълна представа колко страната се е отдалечила от западните ценности, които претендира, че споделя.
Анкара вероятно ще остане добре интегрирана със Запада - икономически и чрез НАТО, но идеята, че управляващите в страната уважават същите идеали и принципи, стоящи в основата на властите в Европа и САЩ, е абсолютна фикция.
По-притеснително е това, което манията на Ердоган за власт означава за стабилността на Турция.
Политолозите считат, че патриархалните системи като цяло са по-устойчиви от военните диктатури, например, но рано или късно стигат до по-злочест край, често водейки до сериозна нестабилност и кръвопролития.
Засега изглежда трудно да си представим нещо такова да се случи в Турция, където няма преторианска гвардия, която да смаже бунтовете от името на Ердоган.
И все пак начинът, по който президентът е прочистил полицията от свои противници - реални или въображаеми - и е превърнал националното разузнаване в инструмент на властта си, ръководен от един от най-лоялните му последователи, създава перспектива - макар и далечна - за разместване на пластовете и насилие.
Не е и като да липсва прецедент в Турция за такъв вид съперничество. В края на 70-те години там имаше сериозни вълнения, довели до смъртта на около 4500 души.
Ако управлението на Ердоган стигне до някакъв вид фатален край (или той умре на поста си), турската политика може и да не се радкиализира толкова, че да се стигне до насилие.
Но това патриархално управление без съмнение ще тежи като бреме на страната и в бъдеще.
Наследството на Ердоган няма да е демокрация и просперитет, а по-скоро политическа поляризация, подкопаване на разделението на властите, религиозна и етническа манипулация и обща несигурност.
Бъдещето на Турция сега зависи от капризите на Ердоган - от притискане на Централната банка за недостатъчно премислени понижения на лихвите до обвинения към съвременните еквиваленти на Лорънс Арабски на Запад в опити да се месят във вътрешната политика на страната и да я поставят на колене.
В последните години анализаторите се опасяваха, че Турция под предводителството на AKP ще се превърне в някакъв вид анадолска ислямистка теокрация.
Тези опасения видимо са неуместни.
Страната обаче се е превърнала в изолиран, истеричен, националистически политически моноспектакъл, който отчуждава Турция от традиционните й съюзници в лицето на САЩ и Европа и прави страната все по-неадекватна в Близкия Изток. Или, още по-лошо - опасна.
ЕЕЕЕЕ да не повярвам човек! Не може да бъде! Уебкафеци, какво ви стана тази сутрин, не се пише за Путин , а най-после си отворихте очите на югоизток.
Това, което се случва в Турция, и което е от голямо значение за нас българите, заради комшулука с нея, не започна от вчера. Посегателството срещу несъмнено светската държава, установена от Ататюрк, се извърши , не може да се каже със съдействието, но с безразличието и дори с презрениетона страните от ЕС към тази страна. Така се случи, че бях в Истанбул преди провеждането на решаващия референдум, който напрактика отмени голяма част от абсолютните забрани за смесване на религията с държавата утвърдени от Ататюрк в Конституцията на Турция. За подръжниците на светския характер на тази ислямска по население държава,( с каквито имах възможност да разговарям), перспективата за влизане в ЕС беше надежда и гаранция, този светски характер да се утвърждава и развива. Когато се гледа с пренебрежение на турците, когато вместо да се декларира, че Турция може да намери място в ЕС, стига да отговаря на изискванията за членство в този съюз, когато категорично се отхвърля самата възможност за такова членство, се наля вода във воденицата на Ердоган. Обидата от това отхвърляне обезсърчи неговите противници и ги направи пасивни свидетели на това, което се случва. Както ми каза един български турчин: „Вие ни отблъснахте и вместо на южната си граница да имате една светска Турция, ще получуте един двойник на фанатичния Иран.
Янаки, Уебкафето почнаха да критикуват Ердоган тогава, когато той стана близък сътрудник с Русия. И когато пое твърд анти-Израел курс. Преди това нямаше никакъв проблем и беше "дъ гууд гай" за родните демонокрадски медии, сред които се числи и уебкафето. Ако утре Саудитска Арабия се скарат със САЩ или се сближат с Русия, като нищо вдругиден Уебкафето ще ни залее със статии за нарушаването на човешките права в Саудитска Арабия.
Аз ли съм прост и недовиждам.Турция живее в диктатура уж и просперира,а България–оазис на демократични ценности се гърчи.Бойко,дари си черния колан на някоя аукционна къща,поне ти да спечелиш нещо щом не ти стиска да бъдеш като Ердоган.Надяваш се историята да те оцени?Грешка.Целувките на Юнкер ти докараха само присмех–аналог Живков–Брежнев.Но в историята се влиза със саможертва и хъс за това.Но кой ли ме чете мен.Без обида.
Дано да не досаждам.Това че уеб кафето публикува статии които не отговарят на моите политически виждания не ме смущава.Важното е да се дава трибуна на инакомислещите.И тук е тяхната стойност–ако прецените че има цензура извън цинизми и расова нетърпимост–сайтове много–сега няма граници за изява на човешката мисъл.
Янаки, Ердоган и Турция се отдалечиха от Европа, а не обратното. Така се получава, когато Ердоган отказа да проведе важни и болезнено необходими реформи в Турция. Хайде да не търсим за всичко вината в Европа.
Кръстанов, това да се доближаваш до Европа някаква самоцел ли е?! Някакъв символ на просперитет ли е?! Защото в последните години Турция се превърна в световна сила и без да се доближава до Европа. А ние - верните лакейчета на Брюксел и Вашингтон, продължаваме да сме най-големите мизерници на континента, а след провала на ЮП, този процес ще се задълбочава. Та питам - кое е по-добре: да си световна сила, която постоянно се развива, но да си отдалечен от Европа и т.нар. "евроатлантически ценности", или да си умираща и западаща нация, която обаче гордо се тупа в гърдите какви европейци са и рецитира евроатлантическите постулати?! Демек, от глад умри, но евроатлант до край бъди...
Две-три опорни точки има и пак се бърка. ''Император''е Путин,а Ердоган е ''султан''. Орбан е ''враг''на демокрацията и ''слуга''на Русия. Като не можете да запомните три неща,пишете с химикал на дланта си. Тръгнали мозъци да промиват....
Федар, да не би да твърдиш, че без ЕС България е щяла да се развие като Турция и едва ли не да бъде нещо повече, отколкото е сега? Защото, ако твърдиш нещо такова, значи живееш в някаква измислена от теб реалност. Няма смисъл да анализирам къде би била нашата родина без помощта на ЕС, защото на всеки разумен човек му е пределно ясно. Само ще спомена милионите евро по европейските програми, които ни помогнаха да реализираме изключително важни инфраструктурни и бизнес проекти.
Не бива да се заблуждаваме, амбициите на Ердоган съвсем не се задоволяват с ролята на един от многото второстепенни президенти от страните от ЕС, който да се съобразява с бюрократите от Брюксел и за най-дребните неща. И, ако погледнем реалистично ЕС е един твърде утопичен проект, който се раздира от противоречия и едва ли ще просъществува дълго. (Да не говорим, че двете съседки на Турция - България и Гърция едва ли някога ще се измъкнат от кризата). Но и да не беше така, амбицията му е да направи Турция център на ислямския свят и да й върне славата на Османската империя, а той, в своята грандомания се вижда като прероден Сюлейман Великолепни. Няма какво да се заблуждаваме, дори Турция да изпълнеше и да преизпълнеше изискванията за членство в ЕС нямаше да бъде приета, и това беше предварително заявено от редица страни от ЕС. Затова Ердоган можа в позата на оскърбен от предубежденията и пренебрежението с които европейците се отасят към турците с апломб да заяви на опозицията, която се стреми към Европа: „Няма смисъл да им се докарвате, европейците ви смятат втора категория хора, толкова ли нямате чувство за собствено достойнство. Ще минем и без тях – има Запад, но има и Изток.” И затова успя да промени демократично,с референдум, Конституцията на Турция, за да има основания да промени светския характер на турската държава.