Западните музеи са заринати с искания да върнат откраднатите съкровища, които в момента приютяват и които са културното наследство на постиснатите хора, ограбени от колониалните армии през XIX век или иззети неправомерно от мисионери и посланици.
Не по-малко от 90 на сто от африканските културни артефакти се намират в европейски музеи, по данни на доклад, поръчан от френския президент Еманюел Макрон.
Според него голяма част от тези предмети трябва да бъдат върнати.
Въпреки това Британският музей отказва да изпрати обратно към Гърция мраморните статуи от Партенона, откраднати от лорд Елджин.
По закон на крадеца не е позволено да запази придобитите чрез грабеж неща, независимо преди колко време са били откраднати или колко добре ги е поддържал престъпникът през това време. В миналото голяма част от културните ценности са неправомерно иззети от места, които в момента вече са независими държави. Те искат плячката да бъде изпратена обратно там, където е създадена и където са хората, за които има най-голямо значение.
Популярни музеи като "Метрополитън" в Ню Йорк, "Гети" или Лувъра, Британския музей или "Хумболт" в Берлин държат под ключ ценно наследство от чужди земи, придобито във войни, чрез агресия или чрез измами. Те отхвърлят молбите да върнат реликвите, въпреки че много от тях са взети по време на колонизацията - период, който сега се разглежда като престъпление срещу човечеството.
Тези институции твърдят, че имат право да задържат "плячката си", въпреки че тази доктрина се отхвърля от международното право, и разчитат на стратегия, по-подходяща за детска площадка - "който си го намери, негово си е".
Лорд Елджин никога дори не предлага да плати за мраморните статуи, защото знае, че османците, които са окупирали Атина по онова време, никога не биха ги продали.
Затова той щедро подкупва местните чиновници, за да си затворят очите, докато работници изтръгват мрамора от стените на храма. Сега Британският музей лъже, че Елджин е действал напълно законно и отказва да позволи двете половини на това невероятно произведение на изкуството да се съединят отново в Акропола - мястото, където биха били най-добре оценени.
През 2017 г. президентът Макрон заявява, че "африканското културно наследство не може повече да бъде затворник на европейските музеи". Той изпраща обратно в Нигерия някои от бронзовите скулптури на Бенин, изкупени от французите, след като са били иззети при варварския "наказателен набег" от британската армия през 1897 г.
Британският музей има много повече пластики, но попечителите му отказват даже и да обсъждат връщането на тези артефакти, доказателство за напредналата африканска цивилизация от XVI век.
Лондонският музей "Виктория и Албърт" е също толкова безкомпромисен.
Наскоро той изложи част от разграбените при битката за Магдала находки, разграбени от британската армия през 1868 г. до Абсиния. Реликвите включват и златната корона на краля. Това нашествие представлява агресивно престъпление, но в музея е отбелязано единствено като "противоречиво от историческа гледна точка".
Британските куратори като че ли изглеждат благодарни за жестокостите, които са донесли тези съкровища на Великобритания. Те ги показват с табелки, които са меко казано евфемизми, и избягват да споделят информация за начина, по който за иззети.
Страните, които са били завладени или колонизирани в миналото, сега са решени да си върнат своите артефакти и изказването на президента Макрон е приветствано като дългоочаквана справедливост за жертвите на колониалното разграбване. Принципът, според който неправомерно придобитата собственост трябва да бъде върната, бе признат от съдилищата в Англия, Ирландия и САЩ.
Там властите прецениха, че държавите имат "суверенитет" върху "ключови за историческото наследство вещи".
Договорките по темата за правата на човека подкрепят тези твърдения като определят, че всеки има "право на култура", докато Декларацията на ООН за правата на коренното население настоява имуществото да бъде върнато, ако е отнето без изрично и информирано съгласие. Законите на най-напредналите държави изискват изкуството, иззето от нацистите, също да бъде върнато.
Защо да не важи същото за културното наследство, откраднато от японските армии при набезите им в други азиатски държави, или за колониалните армии?
Разбира се, и тук трябва да има изключения.
Съхраняването на безценните антики от съществено значение и не би било редно те да се връщат в държави, поразени от гражданска война, или в музеи, където ще бъдат застрашени от некадърни куратори или липса на добра климатизация.
Правото на реституция трябва да бъде отказано и на държави, които ще използват реликвите за разпространяването на фалшива историческа пропаганда или за потъпкване на човешките права.
Ще бъде необходима международна конвенция, която да наложи тези разграничения. Може да бъде съставен поне набор от етични правила, според които музеите да разглеждат исканията за реституция. Те не трябва да се прилагат за всички антики, а само за онези, които са от ключово значение за даден народ или имат религиозна и духовна символика, която е актуална и днес.
За предмети с универсално значение като мраморните статуи на Елджин или Розетския камък трябва да се постави въпросът къде е най-добре те да бъдат изложени, изучени и оценени.
Едното принадлежи на Акропола, а другото е най-адекватно да остане в Британския музей, където камъкът е дешифриран и остава най-популярният експонат.
Въпросът се усложнява от колониалния принцип "който си го намери, негово си е", който пречи на европейските музеи да се разделят с притежанията си, дори и те да са откраднати или придобити с оръжие. Тук се изисква воля за промяна, която ще подмени тези принципи с нови.
Все пак изцяло зависи от ръководствата на музеите да са чувствителни към моралната страна на тези случаи, в които се налага да върнат на собственика заграбените му съкровища.
