Във вторник, 12 септември, бе световната премиера на автобиографичната книга на Мария Шарапова „Unstoppable: My Life So Far“ („Неудържимата: Животът ми дотук“).
В нея руската тенис звезда разказва историята си – за началото на кариерата, говори за връзката си с Григор Димитров, както и за тази с колежките си на корта, включително и за войната със Серина Уилямс.
Ден след премиерата, ви каним да се потопите в света на младата Мария и пред какви трудности е била изправена в първите си години малката рускиня, преди да стане любимка на милиони и глобалната марка, която е в момента:
За бягството от Чернобил
Родителите ми успяха да избягат на север, но много хора останаха. Майката на баща ми остана. Когато я посещавах, се учудвах от размера на гъбите. Всички казваха, че това е от радиацията, което ме накара да се замисля. Родителите ми не са ниски, но не са и високи. Аз съм 1,88 м без токчета и се извисявам над тях. Откъде идва този ръст? Баща ми обича да казва, че съм пораснала, защото съм го искала – било е нужно, за да се състезавам. Той вярва в силата на волята. Но реакторът е избухнал малко преди майка ми да забременее, пила е водата, яла от зеленчуците и след това, докато ме е носила в корема си. Така че, кой знае?
За дома в Сочи
Все още е наш – апартаментът на улица „Вишнева“ на шестия етаж откъм двора. Когато се прибирахме вкъщи, винаги търчах с ключовете напред, докато родителите ми се задъхваха от шест етажа стълби. Пазя страхотни спомени за дните, прекарани там – за тихите ни вечери, за разговорите, за хората, които идваха и си отиваха, за баба ми, която седеше с цели нощи на стълбите и не спираше да бърбори.
Най-ранните ми спомени включват как гледам през прозореца деца, които си играят на площадка на хълма. Родителите ми постоянно се притесняваха за мен и не ме пускаха да си играя много-много. С две думи, гледах как другите деца си играят.
За плана на баща й да замине за Америка
Баща ми започна да го планира веднага щом се върнахме в Сочи (от мастър класа на Мартина Навратилова в Москва). Смяташе, че САЩ е единственото място, където мога да развивам тениса си, и беше убеден, че трябва да заминем. Целта му беше Флорида. Защо ли? Той може да го обясни по много сложен начин, но истината е, че Юрий просто е суеверен и следва знаците. А знаците тук са сочили Флорида. В случая - представлявали са две журналистически статии. Едната е за сестрите Уилямс и как тренират в академията на Рик Маккий в Бока Ротон, а втората - за Анна Курникова и как тя тренира в академията на Ник Болетиери в Брадентон. Баща ми вярваше, че двете статии са му попаднали по някаква причина. Те са му показали къде да отиде.
Беше невъзможно да вземем виза тогава. Даваха се само на официални лица. След като баща ми разбра това, писа на треньора на младежкия отбор на Русия. Не че играех за него – там бяха деца на по 12 г., а аз бях само на 6. Той обаче се надяваше, че Руската федерация по тенис ще пожелае да инвестира в мен с мисъл за бъдещето. Обясни им ситуацията и за таланта ми, спомена и Юдкин (първия й треньор в Сочи – б.а.), и Навратилова. И проработи, или поне така изглеждаше. По онова време отборът се подготвяше във Флорида за американските турнири. Треньорът ни отговори с писмо и ни покани да тренираме с тях.
Баща ми отиде до посолството в Москва да вземе визите. Тогава е бил на 28 и е бил облечен в единствения си костюм – този от сватбата. Надявал се изцяло на съдбата и на късмета. (Винаги има знаци, които ти показват пътя, важното е да се научиш как да ги разпознаваш.) Носил е писмото със себе си и даже репетирал какво ще каже. Чакал е половин ден, преди да стигне до офиса на консула. Мъжът внимателно огледал Юрий, проверил писмото, документите и снимки и тогава баща ми казал речта си: Юдкин, Навратилова, талант.
- Аз също имам дъщеря – най-накрая отговорил мъжът. – Тя също играе тенис. И играе добре. На 8 е. Но не смятам, че е специална. Дъщеря ви е на 6. Защо мислите, че е по-добра от моята? Може би не сте обективен.
- Не познавам дъщеря ви – казал Юрий. – Но познавам моята. Всичко, което ви казвам, е истина.
- Искате да заведете 6-годишната си дъщеря да тренира в САЩ?
- Да.
Мъжът погледнал баща ми в очите.
- Сигурен ли сте?
- Да.
- И знаете какво ще правите там?
- Да.
Мъжът ни даде виза за три години. След това баща ми се върна в Русия, за да я удължи, но онзи мъж беше златният ни билет.
За жилището във Флорида, в което Шарапова в началото наема само една стая
Беше като от филм от 80-те за разбито семейство, самотна майка и хора, които постоянно се местят. Сега, като си спомням, се сещам, че приличаше на апартамента, в който живееха Даниел и майка му от „Карате кид“ – един от любимите ми филми, от който се учех и на английски. Беше двуетажна къща – като мотел – с вътрешен двор, а всички врати водеха до един общ коридор. Отвътре беше схлупена и тъмна, а прозорците гледаха към улицата, на която растяха палми. С баща ми спяхме на разтегателен диван, който бе продънен по средата. Дори заспали, трябваше да пазим баланс, за да не пропаднем. Такива дивани предизвикват болки в гърба, които преследват баща ми цял живот. Дали беше странно да спя с баща си в едно легло, сякаш бяхме съпруг и съпруга? Не. Такъв беше животът и ми харесваше. Каквото и да се случваше с нас, знаех, че той винаги е до мен и е готов да даде живота си за мен.
За сравненията с Курникова
Анна Курникова беше звездата на академията на Болетиери и веднага започнаха да ме сравняват с нея, защото и двете бяхме руси рускини. В началото, когато се нуждаех от екипировка, ми даваха старата на Курникова, а аз никога не съм била фенка на прилепналите дрехи с животинска щампа. Колкото повече ме сравняваха с нея, толкова повече се дразнех. Що за глупост? Трудно може да откриете двама по-различни човека. Не си приличаме нито по външност, нито по поведение, а тенисът означава напълно различно нещо за нас. Но хората виждаха единствено цвета на косите ни и страната, от която идваме.
В същото време, тази връзка се оказа и полезна – не толкова в смисъла на дрехите, но за цялостния ми образ. Разбрах, че трябва да задмина Курникова. Едва тогава ще бъда съдена по собствените си постижения.
За двете години без майка си
Дали бях самотна? Или тъжна? Не знам. Живяла съм само този живот и нямам с какво да го сравня. Говорехме с майка ми веднъж седмично по телефона. Тя ме питаше какво правя и ми казваше, че ме обича. Разговорите бяха кратки, защото бяха скъпи. Майка ми продължаваше да следи образованието ми, въпреки че беше далеч. Беше много важно за нея да мога да чета и пиша на руски. Казваше, че не бива да забравяш откъде идваш. „Ако не знаеш откъде идваш, не знаеш кой си“, казваше тя. Почти не помня разговорите ни, но помня писмата, които ни пишеше всеки ден и завършваше с „Обичам те, обичам те, обичам те!“ Един ден момче, също руснак, с което бяхме приятели, взе едно от писмата и започна да го чете на глас и да се смее:
- На кого пишеш, че го обичаш?
- На мама.
- Мама? Добре ли си? Това е глупаво.
Спомням си, че го погледнах и го попитах:
- Ти не казваш ли на майка си, че я обичаш?
- Е, да, но не толкова пъти, колкото си написала.
- Може би защото майка ти е тук при теб, а моята не е.
Имах сълзи в очите, така че явно съм била по-тъжна, отколкото исках да призная.
... Тези ранни години ме закалиха. Мисля, че това обяснява и характера ми, стила ми на игра, поведението ми на корта, благодарение на което е толкова трудно да ме победят. Ако нямаш майка, на чието рамо да плачеш, не плачеш. Просто търпиш и вярваш, че ще дойде момент, в който всичко ще се оправи – болката ще отшуми и всичко ще се обърне към по-добро. Това беляза кариерата ми, както нищо друго.
Аз не псувам. Не хвърлям и не чупя ракета. Не заплашвам съдиите на линията. Не се отказвам. Ако искаш да ме победиш, ще трябва да се потрудиш за всяка точка. Няма да ти подаря нищо. За някои, особено тези, израснали по окосените ливади в кънтри клубовете, е странно да видят момиче, което не може да бъде пречупено.
За изключването от академията на Болетиери
Не е ясно точно защо, но беше свързано с възрастта. Бях твърде малка да играя с другите. Побеждавах деца, по-големи от мен с по четири-пет години, което не се харесваше на родителите им, които, за разлика от баща ми, плащаха за тези уроци. Баща ми обаче чувстваше, че има и друга причина. В края на краищата, разбраха на колко години съм, когато ми предложиха стипендия. Юрий не винеше Ник. Той винеше майката на Анна Курникова – Алла.
Преди да пристигна, Анна беше единствената рускиня в академията – красивата русокоса сензация. Когато пристигнах аз - същата блондинка, същите силни удари, а дори бях и по-малка. С всеки ден ставах все по-добра. Юрий веднага забеляза, че Алла разпространява какви ли не слухове. Как баща и дъщеря се появяват отникъде? Някой вярва ли им? Опита се убеди всички, че Юрий ме е отвлякъл. А училище? Това момиче ходи ли изобщо? Къде е майка й, кой пуска така детето си? Нещо намирисва тук. Дори Ник помисли, че има нещо гнило, и колкото и да искаше да остана в академията, не можеше да си го позволи.
За отношението на играчите към тениса
Всички тези упражнения, удари, геймове, мачове. Удар след удар по всички ъгли на корта. В подобни моменти е почти немислимо как някой може да го прави за забавление. Тенисът не е игра. Това е спорт и загадка, тест за издръжливост. Всичко в името на победата. Тенисът е мой приятел и мой враг, кошмарът ми и утешението след кошмара, моята рана и лек за раните ми. Попитайте когото искате, за когото тенисът се е превърнал в начин живот, още преди да осъзнае че има талант. Разбирам, че искате от нас да обичаме играта, за да може да й се наслаждавате. Но ние не я харесваме. Не я и мразим. Просто я играем. Винаги е било така.
За тактиката
Най-силната ми черта винаги е била характерът ми, концентрацията и напрежението. Успявам да ги поддържам удар след удар, гейм след гейм, никога не отпускам ръката, не губя надежда, дори когато изоставам. Дори да остава само един гейм, дори да изоставам с два брейка, продължавам да се боря за победата. Не знам откъде идва. От баща ми? От майка ми? От ненормалното ми детство? Може би всичко е в ума ми. Може би в спорта трябва да си достатъчно глупав, за да смяташ, че винаги имаш шанс.
За договора с IMG
Договорът с IMG промени всичко. За първи път не трябваше да се притеснявам за храна и наем. Ако се контузех, можехме да отидем на лекар. Ако трябваше да пътуваме за турнир, вече можехме да пътуваме сами. Когато парите от тениса започнаха да се появяват, сякаш се събудих. Тогава разбрах кое кое е. Тенисът е спорт, но не просто спорт. Страст, но не просто страст. Това е бизнес. Пари. Стабилност за семейството ми. Вече разбирах. Може би си мислите, че това ме е разстроило или че е сринало илюзиите ми. Всъщност, точно обратното. Осъзнах защо правя всичко това. В онзи момент разбрах, че целта ми е да побеждавам.
За завръщането в академията на Болетиери
Станах част от елитна група момичета и момчета от различни възрасти, най-добрите в академията. Бяхме между шест и осем. Тод Рийд, Йелена Янкович, Хория Текау и Татяна Головин бяха тези, които Ник видя като бъдещи професионалисти. Играехме един срещу друг, ядяхме на една и съща маса и пътувахме заедно за турнири в отделен минибус. Ник искаше да ни отдели от останалите и дори ни даде отделно име – Тигрите. Или беше Пумите? Дори вече не помня, което показва колко малко е означавал отборният дух за мен.
... Не прекарвахме много време заедно извън корта. Виждах противници в техните лица, не исках да се сближавам с тях. А те бяха силни. Йелена Янкович игра финал от Шлема и е бивша №1. Спомням си, когато бяхме на 11, създадохме първите си имейли. Моята парола беше „любовимир“. Чудя се дали тя си спомня.
Татяна Головин беше от Франция. Тя, аз и Йелена бяхме противнички в академията. Татяна беше звезда. Всички я обичаха. Винаги имаше перфектни плитки и красиви екипи. Разхождаше кучетата на дъщерята на Ник по пантофките си с помпони. Йелена беше по-скоро като малко момиченце, а аз бях нещо по средата. Не отделях много време на облеклото си, още по-малко на косата. Веднъж и трите бяхме на вечеря с треньора. Беше забавно, но никога не съм ходила на тези вечери с мисълта „вече са ми приятелки“. Никога не забравях, че ще дойде ден, в който ще се срещнем на корта и залогът ще бъде всичко или нищо.
