Мога да танцувам право хоро, ръченица и нещо, което е малко по-сложно, но не му знам името. Иначе чудесно пасва на „Бяла роза" - класическия химн на една средностатистическа българска сватба.
Хич не се гордея с липсата на познания в тази област. Някога учителите ми по музика и физическо възпитание буквално се раздаваха, когато трябваше да учим народни танци, а аз... ами аз, като повечето ми съученици, гледах да се скатая. Къде ти ще се мери диското, хард рокът или уейвът с някакви си там Дайчово или Дунавско хоро?
Пък и голям срам беше да ги умееш тия „селски" неща.
Сега времената са други. Усетих зараждането на тренда още преди четири-пет години, когато две мои близки приятелки и съседки на шега се записаха в някакъв клуб за народни танци и, така да се каже, се хванаха на хорото. Ходеха два пъти седмично, вечер, и докато аз се прибирах омърлушена от тъпия работен ден, те ме засичаха на паркинга със своите зачервени бузи и ритмична походка, за която чистосърдечно им завидях.
И за разлика от всички други пъти, когато решително са тръгвали я на фитнес, я на някаква гимнастика точно като мен - и пак точно като мен след няколко посещения са се отказвали, този път си станаха част от клуба, танцуват безотказно и до днес и това си е.
Освен това, покрай танците се сдобиха с цяло ново общество от приятели, с които общуват и извън „мегдана", участват в разни тридневни състезания из страната, организират си партита - и изобщо обогатяват живота си по най-приятния начин - потропвайки хорце.
Междувременно из социалните мрежи взеха да циркулират разни клипове, в които млади „моми" и „момци" така кръшно подскачат в български фолклорен ритъм по разни сватбарски дансинги, че без да искам, докато ги гледам, рамената ми се изправят, шията ми се изпъва и кракът ми започва да потропва в такт. И да, гордост някаква ме обзема...
Реших обаче, че ще се пробвам и аз на хорото в един много конкретен момент.
Пътувам в командировка в един мразовит ноемврийски ден. Петък е, мен ме чака работен уикенд, разбира се, че ми се спи, че съм забравила да си взема важни неща и че имам куп недовършена работа вкъщи. И естествено, настроението ми е мъгляво, а нуждата от силно кафе - вопиюща. Спирам на първата възможна бензиностанция на магистралата и дори не забелязвам двата автобуса, паркирали непосредствено до сградата й - иначе определено щях да подмина само при мисълта на каква опашка трябва да се подредя за тоалетна.
Докато се мотая между щандовете и се чудя с какво да подкрепя изтерзаната си душа, отвън шеметно се спряга някаква организация и само след минута се чува класическо българско ганкино хоро (после разбрах, че било ганкино - не го знам от само себе си). Наоколо започват да се трупат хора с банички и кафета в пластмасови чашки, продавачите надничат любопитно зад касите си, а бензинджиите са зарязали колонките и втренчено следят какво се случва.
Изведнъж, ама като че от нищото, от всички страни се спускат хора, които за секунди се закопчават с ръце един за друг, изправят снаги и зарипват като един в забележително хоро. Извиват го измежду паркиралите коли, веят едни бели кърпи, викат „ииихууу" от сърце - абе изобщо да настръхнеш от удоволствие!
И така, с този спомен два месеца по-късно, след новогодишните стомашни извращения и учудения от непостоянството ми кантар, решавам твърдо, че ще се запиша на народни танци.
Хем да се раздвижа, хем да сваля мазния срам около талията си, хем така от сърце и аз да потропвам в неравноделен такт и да извиквам от сърце „иииихууу".
Първият проблем при такова спонтанно решение обаче се оказва групата, в която да се запишеш.
Всички клубве предлагат занимания за начинаещи и за напреднали, но понеже си следват определена програма, не можеш просто ей така на по всяко време да влезеш в класа на незнаещите. Да, за периода на изчакване меракът ми може да се е поохладил или пък да ме затиснат отново обичайните мързелни зимни състояния.
И тъй като и в трите клуба, в които пробвах да се хвана на хорото, това трябваше да се случи едва след няколко месеца, реших да си намеря по-подходящ за такива артистични натури вариант.
За разлика от зумбата и стрийт танците, които са част от програмата на повечето фитнес и спортни центрове, горките български народни танци там хич ги няма. След кратко разследване обаче намирам занимания за начинаещи, които можеш да посещаваш когато си поискаш, стига да си на линия в ранния неделен следобед. Чудесно!
Появявам се в залата с обичайния си спортен екип от спининга, което е съвсем удобно. Тъй като съм още далеч от някакво постигнато ниво, не се нуждая и от скарпини, къса поличка и коланче.
Самата „тренировка" започва с разгряване, което представлява нещо средно между лека стречинг гимнастика и балетен екзерсис. Важното е да се разгреят добре ставите, защото подскачането след това е интензивно.
Неусетно от загрявката се преминава към усвояването на отделни елементи. Треньорът ги изиграва бавно и броейки и го прави толкова пъти, колкото е необходимо на всички да си разплетат краката. След това отработеното движение се изиграва на хоро. Ритъмът се редува, като се започва с по-ненатоварващите хора, с по-леки за изпълнение стъпки.
Системата е направена така, че няма как да ти стане скучно, нито пък да се почувстваш пълно дърво - има достатъчно време да схванеш стъпката и да си я превърнеш в механизъм.
Самата тренировка продължава един астрономически час, като за моето първо участие в подобна активност успях да науча елементарните стъпки на четири хора и тези на класическо сиртаки.
Трябва да ви кажа, че удоволствието наистина е голямо, защото освен с физическата тренировка и аеробна гимнастика, си тръгваш с истинско знание. За разлика от зумбта например, която те уморява до смърт, но на нито едно от „тренировъчните" парчета там няма как да се разхвърляш, ако утре го чуеш в дискотеката!
Все едно да рипнеш да играеш аеробна гимнастика, когато някъде зазвучи хит от осемдесетте. Така че, дето се вика, след първото ми посещение в клас по народни танци почти съм готова за кума!
Да танцуваш винаги е много приятно, а предимството на българските народни танци е, че и повечето от нас имаме някакви спомени, свързани с песните, върху които се танцува. Господинът до мен например неуморно си припяваше, докато подскачаше лекичко и в края на тренировката ентусиазмът му стигна до няколко отчетливи „оп-опааа" като знак на истинско удоволствие. Хубаво му беше на човека!
Един личен съвет - непременно си вземете хавлиена кърпа, защото ще се потите сериозно. И минерална вода, за да възстановявате водния си баланс. Имайте предвид и че на следващия и по-следващия ден мускулите ви, ако не са тренирани, могат да пооткажат да ви служат както обикновено. Така че ще си дадете сметка какво натоварване е за краката например обикновеното слизане и качване по стълби.
Болката обаче е приятна, защото ви напомня, че сте раздвижили тялото си и сте му дали нужното предизвикателство, като при това не сте се лишили от истински душевен кеф. Че е така ви гарантирам, защото вече цяла седмица си припявам наум „Цъфнало цвеке шарено" и чакам неделята, за да се хвана на хорото и да си го изиграя. Ихууу!
Препоръчано (и изпитано от авторката) място за суперначинаещи
Ориндж център, Парадайз мол
Клубове за народни танци с висока репутация
„Чанове", „Жар птица", „Витоша"
