Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Защо винаги те?

Защо винаги те?

Знаехме си какво ще стане още в момента, в който Адейеми се разколеба срещу Куртоа в 20-ата минута и тръгна някъде към трибуните на "Уембли", вместо към вратата с топката. Когато Фюлкруг удари гредата си го знаехме още по- сигурно.

А когато в края на полувремето Винисиус откровено симулира и Славко Винчич а-ха да тръгне да му вади картон, ама се сети, че му е втори, та се отказа, вече нямахме съмнение какво ще стане. Познато - Реал просто ще вземе финала, в който и съперник, и съдба (понякога и малко съдия) отказва да го накаже.

Чувството за неизбежност се настани върху финала някъде около сигнала за край на първото полувреме.

11 май 1983 г., стадион "Улеви" в Гьотеборг.

Чудите се защо се връщаме към това място и тази дата със сигурност. Има защо. В онази вечер Абърдийн спечели Купата на носителите на купи, побеждавайки на финала Реал Мадрид с 2:1. Абърдийн на сър Алекс, който още не беше сър.

И тогава пресата в Испания пишеше за прокобата над европейската съдба на "белите". След победния им финал в Купата на шампионите от 1966-а, те не можеха да стигнат до успех в последен мач за европейски трофей вече 17 години.

Загубиха през 1971-ва от Челси в КНК, десет години по-късно и от Ливърпул в КЕШ, а сега и Абърдийн... три поредни разочарования на финали за Мадрид.

Ако някой бе казал на хората, които пишеха такива печални слова във вестниците тогава, да не го мислят твърде много, защото в следващите четири десетилетия Реал ще иде на 11 европейски финали и ще спечели всичките, сигурно нямаше да му повярват лесно.

Но се случи.

През 1985-а и 1986-а бе спечелена Купата на УЕФА.

През 1998 г. се върна и Купата на шампионите, вече като Шампионска лига. Последваха триумфи от 2000 -а, 2002-ра, 2014-а, 2016-а, 2017-а, 2018-а, 2022-ра и 2024-а все в турнира на шампионите.

И така за 41 години от онзи май 1983-а на"Улеви" - 11 финала, 11 спечелени.

Защо винаги те? Как го прави Реал?

Ако започнем отзад напред - съдбата обича този клуб в турнира на най-силните. И не говорим за времената, когато с Ди Стефано и Пушкаш го е печелил в първите години на европейските клубни надпревари. А за новата ера.

Съдбата - разбирай под различни форми. Един ден никой няма да помни, че Миятович вкара от засада на финала през 1998 г., въпреки че това наистина е безспорен факт. Има видеа, колкото искате - за тези, които не са гледали мача тогава. Безспорен факт са и реверансите в още няколко финала - и към Серхио Рамос, и към Винисиус, и други дребни детайли. Но те са наистина точно това - детайли.

Късметът нерядко покрива Мадрид по някакъв почти мистичен начин. Като с необяснимите грешки на Кариус през 2018-а, когато Реал вкара три гола от два удара срещу Ливърпул.

Или със спасяванията на Куртоа с нос, рамо, хълбок, връхче косъм от косата и т.н. - пак срещу Ливърпул преди 2 години.

Или с гола на Рамос в последната секунда срещу Атлетико, пратил мача в продължения, в които бе спечелена поредната корона на Европа.

Или с онзи щастлив (и нередовен) гол на Миятович в Амстердам срещу Юве.

Това са мигове, които действително са повратни. И никой не може да отрече, че в тях има страшно много спортно щастие.

Но то не е основното меню. То е допълнителната подправка, която прави нещата завършени. Когато имаш ДНК на шампион, който почти винаги е фаворит в турнира и всеки мач, а ти реално не излизаш от фазата на четвъртфинали, полуфинали и финали, няма как да не си даваш достатъчно голям шанс за триумф.

Да, Реал имаше късмет и този сезон, като се сетим за Лайпциг в осминафиналите, когато един Бог знае как оцеля грандът - и в двата мача. Или за канонадата, която Сити изстреля по вратата му в реванша от четвъртфинала. Как остана 1:1...?

Или за Байерн, който водеше в 89-ата минута на полуфинала, но Нойер за първи път от около 200 мача изпусна топката при неособено силен удар, за да върне Реал от мъртвите.

Това е и съдба. И късмет е. Но сигурно има причина все да отива при белите фланелки.

Останалото е класа. И много опит, много ноу хау, безброй случаи на измъквания от ситуации, в които противникът рухва под напрежение, а Реал остава с хладен ум и свежи крака. И го умъртвява. Винаги намира начини.

Адейеми се колебае сам срещу Куртоа, но Винисиус не се колебае сам срещу Кобел.

А това е белег на голям отбор.

Дани Карвахал вкара с глава в събота вечер. Дори само това е показателно за фразата "винаги намира начини".

Когато си Реал Мадрид, ти очакваш да спечелиш. От теб се очаква победата, но и ти нямаш съмнения, че ще е за теб. Реал някак не приема алтернатива на успеха. Невинаги го постига, защото никой в спорта не го прави постоянно, всяка година и във всеки мач.

Но с такъв манталитет и подход, с толкова опит и класа в редиците и във вените на организма ти, далеч по-вероятно е да спечелиш, отколкото да се провалиш.

И затова - 41 години финалите са победни паради. Няма нито една грешка.

Толкова пъти бяха "на ръба", толкова пъти разделяха мнения и със спорни моменти и детайли... Но винаги завършваха по един и същ начин.

Реал печели трофея.

Една от фразите, които футболът явно трябва да приеме за даденост.





 

Най-четените