Хората, които могат да навредят на Европа през 2017

Европа изживя сериозни тревоги през последните 12 месеца и мнозина биха казали, че
2016 беше сред най-неприятните за континента от войната в Югославия насам. Навлизайки в 2017 обаче, няма причини да вярваме, че нещата изведнъж ще тръгнат в по-добра посока.

В този дух ви представяме списък от дузина герои, които ще ви накарат да искате да си останете в леглото, завити през глава.

Това не са най-очевидните злодеи или потенциални съсипници на щастието. Руският президент Владимир Путин не присъства в този списък, няма го и турският президент Реджеп Тайип Ердоган, нито новоизбраният президент на САЩ Доналд Тръмп.

В списъка липсват дори британският премиер Тереза Мей или лидерът на Националния фронт Марин льо Пен, които са достатъчно депресиращи сами по себе си: можем да приемем за гарантирано, че те ще ни направят нещастни през 2017, почти гарантирано повече от веднъж.

Вместо това ви представяме списък на някои от другите „злодеи", второстепенни герои, от които най-доброто, което можем да очакваме, е да изкарат относително мирна година.

1. Британските редактори на таблоиди

Ако най-вонящото нещо във Франция е сиренето, еквивалентът от другата страна на Ламанша са таблоидите. The Sun, Daily Mail и Daily Express имат силен контрол върху общественото мнение и смятат Brexit за най-доброто, което се е случвало на Великобритания от пристигането на норманите през 1066 г.

Не подценявайте способността на таблоидите да се месят в политиката до такава степен, че да принудят Тереза Мей да избере най-грубия възможен "груб Brexit," който не е полезен нито за Великобритания, нито за ЕС.

MAIL: Queue here for UK's £1bn foreign aid cashpoint #tomorrowspaperstoday pic.twitter.com/1jEEWeLfCP

— Neil Henderson (@hendopolis) January 2, 2017

Отразяването на бежанската криза от страна на британската жълта преса беше толкова истерично, че направи практически невъзможно да се направи компромис с ЕС за свободно движение на хора. Вероятно ще реагират по същия начин на всяка бъдеща договорка, при която Великобритания плаща "твърде много" или удължава прехода към отделяне от ЕС.

Британските таблоиди имат перверзно влияние върху въображението на чиновниците в Брюксел - всяка антиевропейска първа страница само ще засили решимостта на Мишел Барние, преговарящ от страната на ЕС по въпросите на Brexit, да бъде максимално неотстъпчив към Великобритания.

2. Босовете на китайската футболна лига

За безбожна Европа футболът е преживяването, което най-много се доближава до религията. А в момента китайската Суперлига се е захванала с начинание, което спортните анализатори наричат "безсрамно харчене" - в опит да дръпне таланти от европейските лиги.

"Китайският пазар е опасен за всички," заяви мениджърът на "Челси" Антонио Конте. Феновете вероятно ще се съгласят.

Макар че отбори като "Гуанджоу Евъргранде" далеч не са известни на широката футболна общност в Европа, китайските агенти са въоръжени с много пари в брой и съвсем скоро ще нахлуят в европейските клубове.

Маргиналната позиция на Китай в световния футбол се приема като лична обида от президента Си Дзинпин, а според повечето източници - голямото харчене става с негова благословия.

3. Майкъл Флин

Генералът от запаса беше изборът на Тръмп за съветник по въпросите на националната сигурност. Ако има играч от бъдещия кабинет на Тръмп, който перфектно да въплъщава европейския стереотип за "грозен американец", това е Флин. Той е толкова политически некоректен, че на неговия фон шефът му изглежда невинен като бойскаут.

Флин заявява, че САЩ са в конфликт с "вражески съюз", съставен от Северна Корея, Китай, Сирия, Куба, Боливия, Венецуела и Никарагуа. Той има тесни връзки с Путин и контролираната от Кремъл телевизия RT, освен това има дълга история на скандални коментари по адрес на мюсюлманите ("страхът от мюсюлманите е рационален").

Следващия път, когато се случи ислямистки терористичен акт във Франция, Германия и Белгия, ще се запитаме дали наистина ни е нужен радикален консилиере в Белия дом.

4. Бепе Грило

Основателят на италианското движение "5 звезди" се утвърди като сериозен политически иноватор, още откакто въведе Vaffa-Day (Денят за "Майната ти") през 2007. Тогава Грило и съидейниците му наругаха всички политици, които остават на постовете си, въпреки че са обвинени за корупция.

Макар че станаха маловажни и еднообразни, тези Vaffa дни са изключително приятна политическа сензация в страна на ендемична подкупност.

В следващите години Грило засили максимално метежните си речи, събра лоялна армия от активисти и успя да постигне изборната победа на две млади жени за кметове на Рим и Торино. Дотук той се къпе в светлината на имиджа си на "абсолютна опозиция на властта", като запазва за себе си определена неопетнена чистота.

Тирадите на Грило, издържани в духа на Робеспиер, стават все по-малко забавни и подсказват, че Европа ще има причини да се страхува от него, ако някога получи истинска властова позиция. Как би се развило това при сриваща се икономика и нестабилна демокрация?

5. Ярослав Качински

Лидерът на полската управляваща Партия на закона и справедливостта е най-влиятелният антиевропейски политик в ЕС. Той редовно критикува "ужасната бюрокрация" на Брюксел и "институционализираното подкопаване на националните държави" - фрази, с които би се гордял и Найджъл Фараж.

Бившият премиер на Полша беше описан преди време от Лех Валенса като "опасен и безотговорен" (независимо от склонността към мърморене на Валенса, много анализатори се съгласяват с определението му).

Качински разделя обществото в Полша, подкопава върховенството на закона и свободата на словото, и би могъл да дестабилизира добре балансираните договорки за разделение на властите в Брюксел, ако продължава да води активна кампания срещу сънародника си Доналд Туск - президент на Европейския съвет.

Полша беше "златното дете" сред новите членки на ЕС. Сега тя се е превърнала в новия "безнадежден случай", заради Качински.

6. Карлес Пучдемон

Богатата Каталуния е вечният повод за разцепление в Испания. Карлес Пучдемон е президентът на регионалното правителство на каталунците, който се опитва да проведе референдум за независимост.

И испанското правителство, и конституционният съд на страната са категорични, че подобна стъпка би била правно недопустима, тъй като въпросите, засягащи всички испанци, могат да се решават само от всички испанци, а не само от част от тях.

Така че каталунският стремеж към "самоопределение" изправя правителството в Мадрид и каталунската администрация пред сблъсък, толкова зрелищен, колкото всяко дерби между "Реал Мадрид" и "Барселона". Това ще принуди цяла Европа да заеме страна в конфликта.

Като се има предвид мнозинството на потенциалните „сепаратисти" на континента, едва ли ще има страна-членка, която да заеме официално страната на каталунците. И все пак повечето биха предпочели дори да не бъдат питани на чия страна са.

7. Уилбър Рос

Рос, който беше номиниран от Тръмп за министър на търговията на САЩ, не се радва на такова внимание от анализаторите в сравнение с избора на Рекс Тилерсън за бъдещ държавен секретар.

Няма спор, Рос ще е много по-страшен за Китай, отколкото е за Европа в момента. Той идва от стоманената индустрия, а стоманата е в огромната си част "китайски проблем." Уилбър Рос обаче се позиционира като привърженик на двустранните споразумения, вместо на регионални договори.

Доколкото той се обявява за споразумение за свободна търговия с Великобритания след Brexit, това би помогнало много на активистите за "твърд курс на излизане от съюза".

Рос има меркантилен подход към търговията, който може и да не допадне на Европа. Както писа Wall Street Journal, "Уилбър Рос вярва, че добрата търговска политика носи национален търговски излишък, а лошите сделки водят до търговски дефицит - сякаш всяка страна в света би могла да поддържа търговски излишък."

8. Руските хакери

2016 беше годината, в която драстично се увеличи дейността на държавно подкрепяните руски хакери като вредоносна сила в международните отношения. Опитите им да повлияят върху резултата от президентските избори в САЩ представляваха поразителна нова форма на война от XXI век.

Хакерите по дефиниция постигат ефективност, като работят от затворено общество към отворено, вид киберснайпери, сеещи хаос чрез дезинформация.

След избирането на Тръмп за президент, неизбежно е руските хакери да приложат изпитаните и доказали се в бой методи и на европейската избирателна арена, където ще се стремят да рушат демократичните устои на европейските граждани и вярата им в свободата на словото и демокрацията.

Сякаш ЕС нямаше достатъчно тревоги за оцеляването си след Brexit; сега гражданите му очакват компрометирани от хакерски атаки избори в Германия и Франция. Наравно с това ще дойдат ответни удари - и контра-ответни удари. Нито един от тези сблъсъци няма да бъде приятен; всички те ще създадат дълбоки затруднения на континента.

9. Никола Саркози

Може и да изглежда ексцентрично включването на бивш държавен глава в списъка на европейските плашила през 2017, но има причина да гледаме с подозрение към Саркози: той няма да присъства в бюлетината, но вероятно след изборите ще се опита да заеме нишата на "приемливия" антиевропейски глас във Франция.

Тъй като консервативният Франсоа Фийон е твърде скучен, центристът Еманюел Макрон е твърде богат и привилегирован, популистката Марин льо Пен е маргинализирана и замесена в семейни борби, а левите на практика са политически трупове, има опасност Сарко да се върне във властта след изборите.

Неговият сценарий: Марин льо Пен изгаря още на първия тур, като оставя Фийон и Макрон да се борят за Елисейския дворец. Който и да спечели, със сигурност ще разочарова Франция, което дава на Саркози възможността да предложи по-приемлива и масова платформа за "Frexit", отколкото би могла да лансира Льо Пен.

Европа би трябвало да трепери от тази перспектива: Саркози е страхлив лидер, който остави Путин да го сплаши, и нямаше да бъде избран, ако не бяха специфичните особености на френската избирателна система.

10. Мартин Зелмайер

Началникът на кабинета на Жан-Клод Юнкер се приема за сивия кардинал на ЕК. Зелмайер е антитезата на послушния функционер. Той демонстрира склонност да се конфронтира с министри и правителствени ръководители, включително - да се подиграва с тях, както пролича от комуникацията му с германския финансов министър Волфганг Шойбле и бившия италиански премиер Матео Ренци.

За него е известно, че е спирал преписки, които не подкрепя, дори когато цели екипи от еврокомисари не са съгласни с него: оплакванията от Uber и Airbnb са показателен пример. Но твърдата ръка на Зелмайер започна да дразни комисарите и политиците в Брюксел. Кристалина Георгиева, която напусна поста си през октомври и отиде в Световната банка, твърди, че Зелмайер има "отровно" въздействие върху ЕК. Не е изключено и други да последват нейния пример.

Не е тайна, че Зелмайер иска по-силна, федерална Европа. Въпросът е дали той ще съсипе сегашния ЕС заради решимостта си да направи нов? (Нека го наречем Зелмайерстан.)

11. Маргрете Вестагер

В известен смисъл еврокомисарят по въпросите на конкуренцията от Дания е героиня сред левицата и противниците на големия бизнес в Европа, затова тя може да изглежда спорен избор за този списък.

Тя обаче може да направи живота доста труден за хората на стария континент, ако подхожда твърде агресивно към най-взривоопасните политически казуси. Как новото правителство на Тръмп би погледнало на данъчните санкции срещу Amazon? Или на огромните глоби срещу Google, чийто изпълнителен директор е член на новия кръг технологични приятели на Тръмп?

Твърда позиция срещу Google може и да бъде посрещната с танци по улиците в някои европейски градове, но може да се вбеси Вашингтон, който е на вълна "Америка преди всичко". Освен ако Маргрете Вестагер не действа внимателно, проверките за държавна помощ при условията, предложени от Великобритания на Nissan или данъчната система в Гибралтар, могат да навредят на и без това напрегнатите отношения между ЕС и Великобритания. Разследванията срещу френски бизнес-лидери като EDF или Areva може също да подхранят антиевропейските нагласи във Франция в година на избори.

12. Герт Вилдерс

Лидерът на холандската Партия на свободата е поредният невъздържан бял мъж с руси кичури. Той действа в Холандия - страна, която става все по-малко либерална и по-нетолерантна с всеки изминал ден, благодарение на неговите неуморни усилия.

За разлика от Марин льо Пен във Франция или други крайнодесни политици в Европа, той не е груб националист или антисемит. Вместо това той насочва гнева си почти изцяло срещу Исляма, като се представя за защитник на западните ценности. Бихме могли да се изкушим да го наречем фундаменталист на тема "западна цивилизация", ако можехме да бъдем сигурни, че той би бил толерантен към арабските емигранти, които са се интегрирали по-цялостно в Европа.

Но доколкото Вилдерс призовава за забрана на Корана и затваряне на всички джамии в Холандия, очевидно в обществото му няма място дори и за най-умерените мюсюлмани.

Докато Европа се бори с бежанска криза без видим край, Вилдерс предлага рецепта за гражданска война насред континента.