"Щяхме да се разберем - аз на него, той на мен, нещо да свършим (...) Едно ферари с цвят червен, едно за теб - едно за мен".
Е, добре, не звучи ли като разказ за всяка следизборна договорка за евентуална коалиция? Макар че много от родните пътища - даже ни се демонстрира ежедневно - са по-подходящи за черни джипове, не за червени ферарита, че иначе стават неприятни изненади.
Всъщност да нацелиш дупка на български път е също толкова изненадващо, колкото това, че, видите ли, има хора, които биха и са гласували за партията на Слави Трифонов - по света и у нас.
Изненадата е, че има изненадани.
Е, може би и това, че неговата формация "Има такъв народ" успя да стане втора политическа сила и да мине "вечния втори" БСП. Но тук изненадата в действителност е колко назад, назад мома Корнелия и компания отидоха.
"Минах ли те, минах ли се, сети ли се - минах ли те?" се пееше в една песен и днес е повече от актуално. Годините не били от значение? Как тогава партия, създадена преди малко повече от година, мина "столетницата"?
Резултатът на "Има такъв народ" всъщност е обясним. Разковничето е именно в творчеството на Трифонов през годините, което десетилетия наред е разширявало една фенска база, която в днешните времена лесно се превръща в потенциален електорат.
Две десетилетия на екран всяка делнична вечер, рейтинги от по над милион зрители, шеги и закачки с управляващи и опозиция, които гледащите на политиката на повърхностно ниво жадно попиват, черни борси за билети за концерти и голям интерес за такива и зад граница (много важно с оглед на вота от чужбина)... А вече и цяла една телевизия, която излъчва политическите послания на "Има такъв народ" и за която зрителите ѝ плащат допълнително всеки месец.
И това, както посочихме, не е явление само у нас. То излиза отвъд границата, както показват 30-те процента подкрепа от гласуването в чужбина.
"Има такъв народ" нацелва точните места - любов (или някакво разбиране за такава) към родината, популизъм на едро с обещания за промени към вечно търсеното по-добро и отхвърляне на всички предишни управляващи (поне докато не дойде време за коалиции).
Замислете се за немалка част от българите в чужбина, избягали в търсене на "по-добро", ненавиждащи политическия елит в страната, но страдащи и от тежка носталгия. При много от тях "Има такъв народ" удря джакпота с популизма, любовта към родината и представянето като алтернатива.
Изненадани са онези, които затворени в собствените си онлайн балони вярват, че щом сред техните Facebook познати има "много" с рамка на профилната снимка на "Демократична България", то това е единствената алтернатива, която всички, в цялата страна ще предпочетат.
Онези, които се радват колко висок е резултатът на Демократична България извън столицата, а забравят какво се случва извън границите на столицата и собствените им виртуални ехо-стаи.
Да, виждат действителността понякога - на екскурзии и почивки из страната, при прибиране "на село" или засечка на пътя с някой, от чиито тонколони гърми сръбско, но после бързо забравят. За да се учудят накрая, че ГЕРБ взимат отново взимат над 1/4 от гласовете и че "Има такъв народ" е втора политическа сила и лидер в чужбина.
За тези хора гласувалите за "Има такъв народ" българи са "лошите в страшния филм", "чалгари" и пр. Не, те просто са продукт на обществото ни, образованието у нас, ценностите, политическите неуспехи. И в крайна сметка очевидно "Има такъв народ" успя да мобилизира повече хора от другите две доскоро извънпарламентарни алтернативи. Взети заедно.
Което също е повод за размисъл.
Но каквото е било в ръцете на избирателите - било. Да се готвят потенциалните коалиционните партньори на "Има такъв народ". Защото ако нещо през годините се е просмуквало като послание в много от текстовете на песни на Слави и Ку-Ку Бенд, то това е принудата - "няма не искам, няма недей", "твойто "не" за мене е "да", "а ще е страшно, ако кажеш "не", докато стигнем до вечното "приготви се за любов, живи въглени ми постели, за тебе, за тебе ще идвам".
А ситуацията е такава, че с резултат от около 17% "Има такъв народ" е (почти) незаобиколима в опитите да се състави кабинет. Ако ще е в центъра на мокрия сън на няколко други партии - "анти-ГЕРБ" коалиция, ще е най-голямата политическа сила сред тях. И от това следва нещо повече - "адът и раят", "господарят и роб" и "демон и бог" ще има всякакво основание да поиска премиерския стол.
Мед ще му носят, когато свали ги веднъж, 'дет се вика.
Дори за ГЕРБ коалиция без "Има такъв народ" трудно ще се сглоби, а това ще трябва да дойде с много отстъпки. Ама това било невъзможно, ще кажат други потенциално изненадани сред поддръжниците на Слави - водещият/политик бил казал, че няма да е в коалиция с нито една от партиите в досегашния парламент. Така е, но изборите минаха, а с тях и предизборното говорене.
Дойде време за разговорите за компромиси и (без)принципност. Без тях политиката - нито у нас, нито по света - не върви.
И колкото по-рано излезем от балона на собствените си заблуди, толкова по-малко ще се изненадваме от реалността. Без значение дали ни харесва, или не.
