Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

За "Войната по пътищата" без война в дискусиите

Не може без емоции, но не може и без обективност Снимка: МВР
Не може без емоции, но не може и без обективност

Каквото и да се каже за инцидентите по пътищата, вече звучи познато, чували сме го под една или друга форма. Знаем, че се "води война на пътя", има "черна статистика", която видимо се попълва ежедневно. Минава поредният ден на национален траур, търсим виновни, държим да има справедливост.

Искаме новините вечер да не започват отново с вестта за десетки загинали. В тази насока българинът далеч не е изгубил своята човечност, напротив. Та нали почти всеки има роднина или приятел, който е останал някъде там, на някой завой...

А въпросът "Как се чувствате?" вече предизвиква отвращение дори и у хора, които нямат телевизор в дома си.

Да, този път благодарение на усилията на полицията районът на катастрофата до село Лесково, Своге, беше отцепен и не видяхме микрофони, тикнати под окървавени лица. Но не се разминахме с изместването на фокуса към лични емоции, с дълги и мъчителни репортажи с близки, роднини, кмета на Световрачане - селото, от което са 15 от 17-те жертви.

Сълзите и гневът са напълно справедливи. Имаш право да изкажеш болката си. Да искаш наказание и справедливост е най-човешкото нещо на света.

Но дискусията отново бе оставена на заден план. Правят се опити да се води разговор как да не се стигне до поредното меле от хора и ламарина, но те са редувани с понякога напълно безумни анализи и размисли.

Например с преки включвания пред болниците, където в момента лекарите правят всичко по силите си да спасят оцелелите - репортажи, които напомнят лекарски бюлетин. Сложната тирада от медицински термини не говори нищо на обикновения човек.

Всеки опит за обективен анализ е затрупан от десетки коментари, напоени с намеци, нюанси, емоции.

Наистина ли отново ще обсъждаме, че в автобусите трябва да бъдат слагани колани, точно така, както го правим в личен автомобил или в самолета? Този въпрос беше разнищен още след катастрофата на автомагистрала "Тракия" от 13 април (шестима загинали).

Превозвачите недоволстват, че в по-старите автобуси трябва да бъдат подменени целите седалки, за да се поставят колани. Шофьорите настояват, че не могат да принуждават всеки поотделно да си сложи колана.

"Да не сме в самолет", репликират самите пътници и съвсем спокойно пренебрегват елементарни правила за безопасност. Патова ситуация.

Колко животи биха могли да бъдат спасени, ако имаше колани - няма как да знаем. Искаме правила, но не искаме да ни ги налагат, не ни е комфортно. А и поредният автобус "убиец" е стар - от 2001-а година, така че е най-лесно да обвиним възрастта на превозното средство. Или състоянието на пътя, който също се оказа предполагаем виновник.

40 км/час е ограничението на една от главните пътна артерия, които свързват столицата със Северозападна България (при положение, че в населено място ограничението е 50).

Шофьорът на автобуса от Световрачане, опитен водач с 40 години стаж зад гърба си, кара с 10 км/ч над ограничението. Дори Георги Илиев - бивш следовател от Национална следствена служба, признава, че няма как тези 10 км/ч да са били фаталният фактор. Прокурорите обаче побързаха да повдигнат обвинение на шофьора, а вината му ще се доказва пред съда.

Пътят, който свързва София с Мездра през Искърското дефиле, със сигурност не е изряден. Той има неравности, опасни мантинели, резки завои, може би и неадекватна маркировка на места. Напълно възможно е тук да се корени причината за трагедията от 25 август.

Ден на национален траур обаче не означава официални лица и телевизионни водещи да са в черно и да разследват един завой от пътя от 20 гледни точки, за да посочат коя пукнатина в асфалта е виновна. Не предполага сериал от репортажи с всеки близък, приятел и роднина на загинал, който е бил издирен и поставен пред камера, само за да сподели, че мъката от загубата е огромна.

За "войната по пътищата" трябва да се говори обективно и без емоции, доколкото това е възможно след поредната трагедия.

Да се търсят решения, а не сензации. Да се потърси отговор на въпроса как държавата не успява да убеди строител да поправи път в гаранция.

Как този път е оставен в експлоатация с пълно съзнание, че е опасен за живота и здравето на пътуващите. Още колко хора трябва да си отидат, за да се осъзнае колко висока е цена на имитацията на мерки за безопасност и подмяната на експертите с партийни назначения по поръчка.

И заедно с "Бог да прости" да си спомним, че не можем да чакаме "Бог да помага".

 

Най-четените