„Тъкмо изплатиш нещо и то спира да работи!" Ако тази реплика ви звучи познато, добре дошли в света на планираното остаряване.
Това е бизнес стратегия, където овехтяването е заложено от производителя напълно умишлено и съзнателно, така че след определен период от време продуктът да стане неизползваем или просто морално остарял. Някои съзират в този подход непочтена практика, която мами и подвежда консуматорите, разкрива документалният филм „Купи, хвърли, купи".
От битовата електроника (телевизори, перални, хладилници и др.), през особено показателния случай на принтерите, все по-безумната надпревара в областта на дигиталните устройства (смартфони, таблети и т.н.), строителството, в безчет области можем да наблюдаваме проявленията на планираното остаряване.
Всичко започва през 1921 г., когато производителите на осветителни крушки Osram, Philips, General Electric и други формират т.нар. картел „Фьобус".
Компаниите си поставят за цел умишлено да ограничат живота на всяка ел. крушка от лесно постижимите тогава 2500 часа до не повече от 1000 часа, за да реализират повече продажби. Картелът официално прекратява съществуване през 1939 г., но зададеният стандарт остава до съвсем неотдавна. Едва в последните години ЕС забрани продажбата на крушки с нажежаема жичка, а днес хит на пазара са LED-крушки с живот 25 000 и повече часа.
"Продукт, който не се износва, е трагедия за бизнеса"
Малко по-късно, през 1932 г., икономистът Бърнард Лондон излиза с утопичната идея планираното остаряване да се наложи със закон, като средство за излизане от Голямата депресия и вечна гаранция срещу безработица. Според неговия план, продуктите следва да имат държавно регулиран срок на живот и когато той изтече, гражданите да ги предават на правителствени агенции за унищожаване.
В това странно подобие на комунистическите планови икономики, никой никога няма да остане без работа и ще има по-справедливо разпределение на благата.
Идеята не се възприела, докато през 50-те напредничави мозъци не решили да заменят държавната принуда със... съблазън.
Легендарният индустриален дизайнер Брукс Стивънс обожавал идеята за планирано остаряване, която дефинирал като „да втълпим на потребителя желанието да си купи нещо малко по-ново, малко по-добро, малко по-рано, отколкото има нужда". Критици също не липсвали и още през 1960 г. в своя труд „Производителите на боклук" социологът Ванс Пакард осъжда „систематичните опити на бизнеса да ни превърне в прахосващи, затънали в дългове, перманентно недоволни индивиди".
Пакард поделя планираното остаряване на две подкатегории: изхабяване на функцията и изхабяване на привлекателността (още психологическо изхабяване). При изхабяването на функцията производителите прибягват до използването на долнокачествени материали, крайно неустойчиви на износване или монтирани така нелепо, че обричат продукта на кратък живот. Друг трик е батерията да е вградена по начин, който изключва подмяната й или я прави невъзможна без намесата на технически гений.
Този похват все повече се използва от производителите на мобилни телефони и други дигитални устройства. Целта е ремонтът да бъде невъзможен или крайно нерентабилен.
При втория вид остаряване думата е една - мода. Даден продукт все още е напълно годен за употреба, просто вече в съзнанието на потребителя той няма ореола на нов, привлекателен, шикозен и т.н., защото се е износил като символ на висок статус. Класически пример са облеклата с тяхната сезонна смърт, а все повече и дигиталните устройства.
Цената
Планираното остаряване нанася значителни щети на обществото. Някои от негативните последствия са повече отпадъци, замърсяване на природата, експлоатиране на повече природни ресурси. Към всичко това добавяме и склонността на хората към неразумно харчене и импулсивни покупки, което често води до сериозна лична задлъжнялост.
Адептите на планираното остаряване посочват, че то води след себе си технологически напредък, материално благосъстояние и икономически растеж, като естествен резултат от конкурентната среда в свободните пазарни икономики. Критиците настояват, че става дума за експлоатация на потребителите и безотговорно поведение спрямо околната среда.
Поучителен пример за планирано остаряване са найлоновите чорапи. Първоначално те са произвеждани толкова здрави, че е било възможно с чифт чорапи да се тегли автомобил. Производителите бързо осъзнават, че така печалби няма да видят и в резултат имаме добре известните и склонни към мигновени бримки съвременни чорапи.
Заложеното остаряване е повсеместно в компютърната индустрия. Новите устройства и софтуери работят със старите, но не и обратното. В един момент компаниите просто прекъсват ъпдейтите и поддръжката на старите технологии. Същото се случва при конзолните видеоигри. В повечето принтери има чип, който блокира машината след определен брой отпечатани копия, въпреки че функционално тя е напълно здрава.
Както в много други области, в планираното остаряване Apple са пионери с „несменяемата" батерия и цялостния акцент върху показността за сметка на функциите. Нова операционна система за стария апарат? Да, разбира се.
Но с цената на това, че той става непоносимо муден и батерията се изтощава много по-бързо? Също да. Замяната на батерията в Apple сервиз ще коства почти колкото нов апарат (в САЩ)? Ооо, да.
Apple несъмнено са пределно наясно за всички тези последствия, но не предупреждават за тях. Логиката е ясна: изхвърлете стария iPhone и купете новия. За тези практики компанията е изправяна да отговаря в съда от недоволни клиенти в Бразилия и САЩ, като винаги успява да договори извънсъдебно споразумение.
Към трика с батерията постепенно се ориентират и останалите производители, включително съвсем наскоро Samsung с чисто новия Galaxy S6. Факт е, че при шеметно бързото развитие на технологиите, производителите трудно може да бъдат хванати в грях - и е нормално старият хардуер да се задъхва при изискванията на нов софтуер.
Тревожни данни
От екологична перспектива, европейската консумация на природни ресурси се е увеличила с около 50% за последните 30 години; всеки от нас консумира еквивалента на 43 кг. природни ресурси всеки ден, сравнено с 10 кг. на човек в Африка. Бързата смяна на продукти и пазаруването на кредит се обуславят и поощряват взаимно, което води до безпрецедентни нива на лична задлъжнялост.
Печална практика е, въпреки съществуващите забрани, боклуци да се изнасят в страни от Третия свят. В Гана електронните отпадъци се представят като „втора ръка" компютри за преодоляване на дигиталната пропаст. Но 80% от тях са непоправимо развалени, т.е. неизползваеми.
Единственото, което бедните местни жители могат да направят с тези планини от отпадъци, е да ги изгарят, за да извличат ценни метали от кабелите и платките. А това води до ужасни последствия за околната среда и здравето на населението.
Хората са същества на навика и веднъж усвоили определен мироглед - „използвай и захвърляй", те несъзнателно го разпростират и в други сфери на живота си. „Нашето самочувствие и самоуважение стават все по-зависими към вещите", песимистично констатира философът Джон Текара.
„Ако щастието зависеше от консумирането, трябваще да сме ужасно щастливи, защото потребяваме 20 пъти повече от времето на Маркс", добавя Латуш. Но в действителност депресиите са в пикови стойности именно в целия развит свят, в държавите с така мечтания висок жизнен стандарт.
Алтернативи
Сайтове като iFixIt предлагат безплатни упътвания за ремонт на какъвто ви хрумне продукт, плюс борса за резервни части. В интернет са достъпни любителски софтуери, с които може да върнете принтера си към нов живот. Програмните продукти с отворен код са разумна алтернатива срещу софтуерните гиганти...
А най-вече: здравият разум. Колко още нови стоки и продукти биха ме направили щастлив, ако изобщо го сторят? Кое ми е наистина нужно и без кое спокойно мога да мина? Аз ли притежавам вещите си, или те притежават мен? ...
Когато откраднали баснословно скъпа колекция бижута от София Лорен, всички очаквали тя да е съкрушена. Но легендарната актриса простичко коментирала: „Никога не плача за неща, които не биха плакали за мен".
