Близо 20 години след кря на последната война в бивша Югославия, най-после има шанс "балканизацията" да бъде изтрита от политическия пейзаж в региона.
Най-после всички държави, формирани след разпадането на бившата федеративна република, разполагат с реалистична възможност да се присъединят към Европейския съюз. За да отключат тази възможност, обаче, няколко тлеещи конфликта трябва да бъдат разрешени. А най-трудният от тях е този между Сърбия и Косово.
Преди месец сръбският президент Алексадър Вучич и косовският му колега Хашим Тачи дадоха обща пресконференция в Австрия - рядък пример за поносимост между двамата в опит за постигане на компромис между бившата държава-майка и отцепилия се регион. Събитието беше обнадеждаващо, но преждевременната радост не е препоръчителна за нито една голяма сила, която инвестира в Балканите.
ЕС може да се смята за най-ефективната "машина за мир" в целия свят благодарение на способността си да заличава границите и да разрешава териториали диспути без употреба на сила. Досега само две от бившите югославски републики - Словения и Хърватия - са успели да се присъединят към блока.
Към останалите 5 (ако броим Косово, чиято независимост не се признава от пет столици в ЕС) все още има твърде много колебания. Самите те са разяждани от икономически застой, корупция и онзи тип междуособици, от които ЕС няма ни най-малка нужда.
През февруари ЕК прие документ, който даде на Западните Балкани "надеждна перспектива" за присъединяване към ЕС. 2025 г. беше посочена като целева дата за приключване на преговорите. Решението беше знаменателно - ако бившите юго-републики бъдат приети за членове на съюза, по-нататъшното му разширяване става почти невъзможно без навлизането към териториите на бившия СССР.
Отварянето на тази врата накара правителството на Македония да се опита да разреши дългогодишния спор с Гърция за името. Споразумението между двете страни, което трябва да узакони името "Северна Македония", зависи от решението на референдум в Скопие на 30 септември.
Сърбия, чиито шансове за интеграция с ЕС са най-големи от групата на петте, е изправена пред още по-тежък проблем. ЕС изисква "смислено и законово-обвързващо споразумение за нормализация" между Белград и Косово като предварително условие за присъединяване. Косово също не може да стане част от съюза без такова споразумение.
Преговорите между двете страни текат от 2011 г., но прогресът е болезнено бавен. Затова дипломат No.1 на ЕС Федерика Могерини прикани лидерите на Сърбия и Косово да потърсят политически компромис. Пречките бяха невероятни.
Александър Вучич доскоро хвалеше бившия югославски премиер Слободан Милошевич като "велик лидер" - Милошевич умря по време на процеса, по който бе съден за военни престъпления. Хашим Тачи е бивш командир на косовските партизански части, които воюваха с Милошевич.
Вучич и Тачи трябва да преглътнат взаимното презрение само за да седнат да говорят помежду си, какво остава за споразумение... Спомените за войната в Косово все още са твърде силни.
Мандатът на Могерини и на настоящия състав на Европейската комисия приключва през 2018 г. Екипът на Юнкер си тръгва без исторически външнополитически пробив. Неяснотата около бъдещото разпределение на силите в ЕС и около позицията на новата комисия по въпроса за разширяването добавя усещане за спешност в преговорите. Затова когато Вучич и Тачи излязоха заедно в опит да разрешат стария конфликт, за миг ситуацията изглеждаше като пред чудотворна развръзка. Впечатлението, обаче, може да се окаже измамно.
Никой не знае докъде е стигнал процесът по помирение. Каквото и да са обсъждали двамата президенти, то не е публична информация.
Да преместиш границите
В медиите, академичните и политическите среди се обсъжда идеята за размяна на територии: регионът в Косово, населен предимно със сърби на север от река Ибър, да бъде сменена със сръбската долина Прешево, в която живеят предимно албанци. Предложението беше посрещнато "на нож" в някои части на Европа.
Германският външен министър Хайко Маас коментира, че преначертаването на граниите може да отвори твърде много стари рани в населението. Канцлерът Ангела Меркел, от своя страна, държи на неприкосновеността на границите в Западните Балкани.
Аргуменитите "против" са свързани с това, че има заплаха от прогонване на малцинствени групи от размемените територии. Самото прекрояване по линиите на етническите карти ще даде лош пример за сърбите и хърватите в Босна, и за албанците в Македония.
Контрааргумените също са сравнително убедителни. Сърбите и косоварите, които са останали от "грешната" страна на границата след войната и изселването на хиляди семейства при едностранното обявяване на независимост на Косово през 2008 г., няма да се помръднат дори след евентуално споразумение за нормализация. Повечето сърби в Косово, които живеят на юг от Ибър, нямат никакви илюзии след 1999 г.
Колкото до македонските албанци и босненските сърби и хървати - те биха се отцепили от страните си в полза на етническите си родини само ако последните склонят да ги приемат.
Сърбия би трябвало да даде гаранции за Босна и Херцеговина като част от споразумението с Косово, настоява Беким Чолаку, началник на кабинета на Хашим Тачи. Ако Сърбия получи членство в ЕС като резултат на това споразумение, никой не би могъл да си представи как страна-членка на съюза ще тръгне да окупира или анексира чужди територии.
Хърватия и Албания не могат да си позволят да се заиграват със сепаратистите, защото са държави-членки на НАТО.
Колебанията около теоретичните последици от евентуалната размяна на територии са като цяло нерелевантни в настоящия момент заради напълно противоположните предположения на преговарящите страни.
Ухажването на големите държави
Косоварите смятат, че крайното решение зависи от по-големите държави, които се намесиха за прекратяване на войната през 1998-1999 г. Сърбия и Косово са малки държави от гледна точка на глобалните мащаби. Играта е в ръцете на Великите сили. Нито една от тях няма да позволи евентуална сделка между Косово и Сърбия, която би могла да разбие световния баланс.
Това обяснява защо Тачи и съюзниците му са по-активната страна в идеята за корекция на границите. Те разглеждат кампанията пред Европа и САЩ като средство за постигането на целта - членство в ЕС и НАТО.
Повечето хора в Косово разглеждат признанието на независимостта като крайна точка от преговорите със Сърбия. Това може да накара и Русия да прекрати блокирането на членството на страната в ООН, а Испания (най-непоколебима сред страните от ЕС) - да се откаже от притесненията си, че косовската независимост може да провокира отцепване на Каталуния.
Тези обществени очаквания дават възможност на Тачи да действа по-активно въпреки силната вътрешна опозиция.
За огромното мнозинство в Сърбия, непризнаването на Косово е по-важно от членството в ЕС, а териториалната размяна няма да промени тази позиция. Няма политик в Белград, който да може да състави правителство и да признае независимо Косово, смятат сръбски анализатори.
Сърбия търси по-мек сценарий - за автономност. Дават се за примери споразумения като това между двете германски държави по време на Студената война. Западна Германия и съюзниците й не се противопоставят на членството на Източна Германия в ООН, но и не я признават като независима държава. Издигането на изкуствени граници не е най-добрият начин за решаване на въпроса в ЕС, където границите и без това спират да имат значение.
С други думи - Сърбия е склонна да приеме илюзията, че хем може да избегне окончателното откъсване на Косово, хем да признае отделянето му. Независимо колко много Вучич желае членството в ЕС, не го иска на всяка цена.
Затова наскоро се оттегли от преговорите и отказа да се срещне с Тачи на 7 септември. Затова и никога не е обвързвал каквото и да обсъждане на промяна на границите с въпроса за признаването на Косово.
Това ли е единственият начин?
На практика, съществуват и други сценарии за разрешаването на конфликта и те са известни както в Прищина, така и в Белград.
Наред с решението за "двете Германии", сред тях има вариации на споразумението между Великобритания и Ирландия. Присъства и италианският подход към германо-говорящото население на Южен Тирол. При тези опции сръбско-населените северни общини на Косово и албанско-населеното Прешево ще се ползват от значителна автономия и в същото време ще обвързват Сърбия и Косово в по-мирно сътрудничество.
Всички тези опции би трябвало да бъдат сложени на масата за преговори, в случай че Сърбия откаже да даде пълно признание на независимостта на Косово. Най-вероятно следващата или по-следващата Европейска комисия ще вземе окончателното решение за членството на балканските страни, затова не е нужно да се бърза със споразумение в последните месеци от мандата на комисията "Юнкер".
И все пак е важно да се види какви позиции заемат външните сили по казуса. При какви обстоятелства Русия би била склонна да прекрати блокирането на членството на Косово в ООН? Какви гаранции изисква Германия, за да приеме споразумение между Сърбия и Косово, без то да доведе нова балканска криза? Ще признае ли Испания Косово, ако Сърбия го направи? Или ще продължи да се противопоставя на подобен опит за извиване на ръце? Какъв е американският интерес, като се има предвид военното сътрудничество със съседите на Сърбия и Косово? Нито един от тези въпроси няма отговор в момента.
Проблемът е и в това, че нито в Сърбия, нито в Косово не се води информиран дебат за евентуално споразумение. Не би било добре то да се представи като свършен факт пред двете нации с надеждата, че ще го приемат в отчаяното си желание да влязат в ЕС.
10 години след независимостта на Косово става трудно да се пази търпение. И все пак търпеливият и структуриран преговорен процес е това, от което има нужда регионът. Ако присъединяването към ЕС е щастливият край на бруталните размирици на Балканите, няма дипломатическа сила, която може да го промени. По-скоро ще се наложи компромис в европейски стил, който работи в полза на всички - независимо от привидното недоволство.
