Ужасно смущавам съседите си в новата кооперация в центъра на София, когато ги поздравявам.
Те правят всичко възможно да не изрека така притеснителното „Добър ден!". Щом чуят шума от завъртането на ключа в ключалката ми, започват панически да бързат да се разкарат от междусъседската площадка, мечтаейки да се самоизтрият от полезрението ми.
Моето „добър ден" ще да е с егати тегавата карма.
Да чуеш някакво положително послание от устата на непознат или до ушите ти да се докосне някоя хвърлена в небитието негова добра дума е равносилно на вещерско проклятие. Сякаш твоето пожелание за хубав и ползотворен ден, лека нощ или приятен уикенд ще предизвика световното зло, което с костеливи лапи ще заклещи този, към когото е отправено и ще го омагьоса със силата на клетва, изречена от озлобена анадолска гледачка.
Тая история със съседите, които с изумителна органика се правят, че не съществувам, когато с цялата си материалност се изправям пред очите им, ме наведе на мисълта, че у нас всички възможни стандарти за възпитание и учтивост са подменени.
Както, между другото, стандартите за каквото и да е.
Да поздравиш у нас е въпрос не на чест, а на самооценка. Колкото по-високо се оценяваш, толкова по-неучтив и темерутест трябва да си. Усмивката е белег на несигурност или на някаква личностна лекота, която е срамна в обществото. Да си замислено озадачен е поза, която винаги ти носи повече позитиви - че кой ще се довери на тоя, дето се усмихва наоколо като дете-отличник?!
Я си се нацупи едно хубаво, гледай през или над хората, прекъсвай ги, докато говорят и изобщо играй го „особняк", за да те приемат насериозно!
Да сте виждали широко ухилена мутра например? И, добре, де, ако сте я виждали в този незащитено несериозен вид, най-вероятно е празнувала нечий пореден милион или е хваната от обектива в крачка на чалга екстаз. Та да не си помислите, че така си е с усмивка на уста непрекъснато, сакън!
Ако можех да съм актьор в психологическа драма, с часове щях да изучавам актьорските способности на средностатистическия българин, впрегнати в старанието му да избегне всеки допир до добрите маниери.
Ако случайно сте изтресли своето „добър ден" току в краката на вашия съсед, забележете с какво усърдие той се опитва да не го регистрира.
Започва трескаво да си рови в чантата, концентрирано се втренчва в мобилния си телефон, завързва с неумелостта на първолак връзките на обувката си, духа си носа с шума на водноелектрическа централа и изобщо много е зает!
Така че поздравявайте си, колкото си искате - българинът няма да ви отговори. Ако пък го направи, нещо неприятно скоро трябва да компенсира това усилие. Като например - да ви поиска назаем бормашината от мазето, допълнителна сума за месечната такса на блока или пък да станете кръстник на дъщеря му!
Сред българските представи за класическо възпитание фигурира още манията да те уморят от преяждане.
„Ако конят умре, от зоб да умре", казваше дядо ми и нямаше предвид никакво метафорично значение. Да бъдеш убит от прехранване, според българските възпитателни стандарти, си е абсолютно задължително, щом искаш да демонстрираш уважение.
Струва ми се, че всяка втора българска жена е закърмена с фразата „Ще ме обидиш!", произнесена по повод нежеланието на някого да опита храната, която тя е приготвила. Пълните с връх чинии, от които преливат готвени манджи с мазни сосове, са част от детството на всяко българче, а „да е нахранен" е условие за щастие у госта, подредено в ценностната система на деветдесет процента от българите.
Пък дали е нахранен изобщо не решава собственикът на съответния стомах - това е привилегия на домакина, който по свое усмотрение може да пълни чинията на госта си колкото и както си пожелае и да го тъпче като възглавница с дреп.
Веднъж отказал да поеме повече храна, гостът става център на внимание на масата и бива обстрелван от присъстващите около нея с най-различни предложения за нови и нови вкусови комбинации (я опитай чушка със сирене и си сложи кисело мляко в мусаката!). И а е посмял да направи кисела физизиономия и да не му хареса, а се е подложил на истински кулинарен терор!
Яж това, пробвай онова, сложи сол, прибави лимонов сок, дъвчи, гълтай...
Сякаш анатомичните ти способности са закърнели и мисията на домакините ти в тоя живот е да ги върнат на въоръжение. Да, разбира се, може и да не можеш да натъпчеш в стомаха си всичко, което са предвидили да изядеш, но и тогава има изход!
Просто си тръгваш с няколко добре пакетирани празни кутии от сладолед, складирали в името на твоето „злоядство" храната, която така или иначе си задължен да погълнеш! Следователно, извинения от типа на „ма не мога повече" или „благодаря, хапнах достатъчно" са някаква тотална отживелица и проява на долен запазноевропейски каприз!
Сред българските представи за добро възпитание е и свенливо прикритото настояване да си събуеш обувките, когато си на гости в апартамента на някого.
Никой няма да ти даде нареждане да си „изуеш калеврите", но така остро и безапелационно ще те отстреля с поглед в краката, че обувките ти сами ще се събуят и подчинено, като в приказка на Шехерезада, ще се подредят покрай стената на коридора или направо на черджето пред външната врата. Че обувката е част от цялостната визия в комплект с костюма и аксесоарите може и да е френско-британска претенция, но изобщо не е съотносителна към българската действителност.
С костюм, с копринена рокля или с ръкавици до лактите всеки трябва да си събуе обущата, когато влиза в чуждия дом, защото... ми защото така!
Че няма да ти чистят калищата след теб, я!
Да си любезен и възпитан по български означава още да благодариш за това, че някой ти е казал името си или че те е оставил да си произнесеш спокойно своето. „Иван, благодаря!" е реплика, която може да ме докара до умиление, само защото ние сме единствената нация, която при цялата си арогантност, държи да изрази благодарност за това, че някой си е отворил ушите да чуе собственото ти заглавие.
Всъщност на мен не ми е много ясно за какво точно е благодарността в този случай. В смисъл кое е точно усилието, което е било положено, че и за което да благодарим. Ама много питам аз, да ви кажа! Благодаря за вниманието!
Стига ви поне един път годишно да пътувате с български самолет или поне с българска аудитория на борда, за да установите другата важна особеност на българското добро възпитание - аплодирането при кацане.
Пътувам със самолети от деветмесечно бебе и мога да се закълна, че това изобщо не беше общоприета практика. Преди десетина години плахо се настани спорадичното изпляскване в мига, когато колесата докоснат пистата. Днес обаче имам чувството че някои хора се качват в самолета само и само да имат възможността френетично да запляскат с длани на финала на полета - все едно да кацнеш жив и здрав е най-неочакваното нещо на тая земя и цялата летяща общност с почуда установява, че се е върнала сред земляните невредима и цяла. О, какъв късмет!
Бяха ми казвали, че в Щатите аплодисментите в края на полета са нещо обичайно. Когато пътувах дотам обаче съвсем не станах свидетел на подобно нещо.
Истината е, че с италианските аеролинии също ми се е случвало аудиторията да ръкопляска като на премиера в Миланската Скала, но е факт, че в българския вариант има известна доза необяснима припряност - сякаш наистина пътниците си сядат на дланите по време на летенето и чакат като попски деца края на задушница момента, в който ще могат бурно да изразят одобрението си за компетентността на кокпита.
Българите имаме някакъв комплекс относно одобрението и ръкопляскането.
Няма как иначе да си обясня и навика в края на всеки театрален спектакъл публиката да става на крака и да аплодира права актьорите, независимо че може напълно да съзнава, че е погубила безвъзвратно два часа от живота си.
Театрото може да е било като във възрожденско школо, актьорите може да са играли като амбициозни отличници от езикова гимназия, а и текстът е твърде вероятно да е декларативен като ученически лексикон - това няма нищо общо с ентусиазма на българския зрител! За него е важно да се ръкопляска мощно накрая на спектакъла, а седалките да се опразнят за секунди! Тази завършваща част от вечерта на изкуството е равностойна на реално участие в него. Затова може и нищо да не си схванал от авторовите похвати и заигравки - важното е просто да си в кондиция за финалното ръкоплещене!
Пък когато спектакълът е наистина феноменален, да се завтечеш напред към авансцената и там, в подножието на поклона, да заблъскаш длани в знак на одобрение си е направо класика.
Към всички тези особености на българския бит и възпитание бих добавила още няколко неща:
храненето с мляскане и пръхтене, шумното пикаене в обществените тоалетни, скандалите на „ти" в градския транспорт, високото провеждане на бизнес преговори по мобилните телефони (копеле, влезнАха ли ми корабите?...), константното пускане на бормашина в почивните дни и часове от денонощието, заставането в плътна и непробиваема армейска линия пред отворените врати на метрото, пътуването и отдясно и отляво по ескалаторите, шумното секнене, кихане и кашляне, плюенето на улицата, ходенето в единна редица от край до край по градските тротоари, започването на телефонен разговор с фундаменталния въпрос „Кой?" или „Кой там?", биенето на децата, пренебрежението към старите хора и обръщението „лелче" и „дядко" и т.н и т.н.
Знам си, че няма как една сутрин бай ви Ганя да се събуди, да изхлузи потурите и да си тури фрак, пък и да го направи, това едва ли ще го спре да скочи в тихата минерална баня и да се потупа по косматите гърди с „Булгар, булгар!"
Знам и че доброто и естествено възпитание изисква няколко века ренесанс, натрупана богата обща култура и поглед, фокусиран по-далеч от пъпката на носа. Но някак и не съм съгласна, че във времето, когато с един клик узнаваш колко е тежък днешният трафик в Ню Йорк и какво ще е времето в Манила следобяд, можеш да имаш извинения за отчайващата си невъзпитаност. Ключът сигурно се крие някъде в свободолюбивите дебри на разгащения анцуг или пък в изконната българска балканска начумереност.
Няма значение обаче. Защото дори в съвременния объркан и динамичен свят „Добър ден" си е „добър ден", а отношенията между хората са най-ценният капитал.
