Ако не искаш да решиш един проблем - създай комисия за разрешаването му - железен принцип на българския (и не само) парламентаризъм.
Ако не искаш да решиш нито един проблем - поискай нова конституция. Особено ако идват избори.
Този извод се налага от само себе си, когато се направи кратка справка на всички революционни опити за промяна "сега и веднага" - отново придобили актуалност покрай опитите за реформа на съдебната система.
Национализация на монополите, въвеждане на президентска република, общонароден избор на магистрати, съд за "неправилни" решения на депутатите, вписване на медиите като "четвърта власт" в конституцията и какви ли не научно-фантастични и взаимопротиворечащи си хрумвания, които се представят като необходимото условие за: шокиращ ръст на доходите, светло бъдеще, безпределен прогрес и всяко друго чудо нечувано, което е на дневен ред.
От РЗС на Яне Янев до ББЦ на Николай Бареков, от Георги Марков до Жорж Ганчев, от Софиянски до Каракачанов, от Костов до Борисов, от хората с пуловерите от февруарските протести до юридическото лоби зад Меглена Кунева, та дори синдикатите и работодателите се захващаха да променят конституцията от член Първи до член Последен.
Причините за магнетичното привличане към демонтаж от основите на държавното строителство не бива да се търсят извън елементарната логика на "продуктовото" позициониране.
Политическият пазар е пренаситен от играчи, които обещават две и двеста. Никой не се интересува от 51-вия нюанс на сивото, било то ляво, център или дясно. Кризата в жанра, обаче, е толкова видима, че напомня на вица за руската дилема: "Рубли има, пари няма".
И тук на помощ идват нестандартните решения. Три от тях са особено любими:
1. Да се намали съставът на Народното събрание
Всички хирургически интервенции минават непременно през местата в парламента. От 240 мандата на 120, пък защо не само 100? И сто са ни много, твърдяха доскоро някои иначе уважаващи себе си политици, като даваха за пример Исландия с нейния 63-членен Алтинг.
Основният аргумент на конституционните минималисти е свързан с втренчването в разходите на законодателя, систематично поощрявано чрез медийни "разследвания" за километража на депутатските мерцедеси, каймата на депутатските кюфтета, плътността на депутатската тоалетна хартия и други наболели социални теми.
Истината е, че и депутатите не си помагаха много, особено с безсмисления си инат да не плащат данъци върху "представителните" си разходи, които дублират основната им заплата.
Да се намали броят на депутатите, още повече пък в комбинация с пълен мажоритарен избор, е натрапчива фикс-идея на всяка файтон-партия с нечисти властови помисли. Което - ако се замислите, е тежък абсурд. Колкото по-малък е парламентът, толкова повече клони към нулата шансът на миниатюрните антисистемни организации да получат място в него.
Колкото по-малък е броят на депутатите, толкова по-слаба ще е и представителността по професии, интереси, региони, граждански и съсловни квоти и т.н. В Исландия, чието население е сравнимо с това на Варна, моделът може и да е успешен, но наложен върху 7-милионна държава намаляването на парламентарните мандати е безумна идея.
Увеличеният шанс за изпадане на кандидатите ще увеличи рязко "цената" на мандата. Така партийните листи ще се окажат уплътнени от "незаменимите" кадри в тясното ръководство на апарата.
Дори тезата за изкореняване на корупцията не важи - колкото по-малък е броят на хората, които вземат решения, толкова по-лесно е да ги "купиш" в полза на един или друг частен интерес.
Да, администрацията страда от много недостатъци, но демокрация не се прави без пари и експертиза. Който твърди обратното, лъже безобразно.
2. Да се въведе отзоваване / наказателна отговорност за решенията на депутатите
Отрицателният вот е любимият избор на българския гласоподавател. Вероятно ако бюлетините бъдат преформулирани във въпросник "Кого НЕ искате да виждате в Народното събрание", избирателната активност ще скочи до небето.
Само че в момента всеки от 240-те депутати в парламента е представител на целия народ. Онзи, когото сте избрали с преференция в София, ви представлява също толкова, колкото Волен Сидеров или Ана Баракова.
И зад т.нар. "свободен мандат" има логика: правото на депутата да прояви здрав разум и съвест, когато му се предложи за гласуване решение против националния интерес.
Въвеждането на отзоваване е крачка назад към феодализма или по-лошо - фасадния парламент от тоталитарния режим, наивистично прехласване по една от детските болести на парламентаризма, които - за добро или за лошо - българското общество е пропуснало в еволюцията си.
Както депутатите-лекари не носят отговорност само пред медицинското съсловие, така и депутатите от Бургас не могат да обслужват само интересите на туристическия бранш. Това, че избирателите в Плевен смятат за целесъобразно да се построи АЕЦ "Белене", не означава, че решението е полезно за цялата държава.
Отговорност в политиката се носи на избори - и това правило важи на първо място за избирателите.
3. Пряк избор на съдии и прокурори заедно с местния вот
Въпреки че с днешна дата под това искане се подписват предимно партии като "Глас Народен" и "България без цензура", само преди няколко години не кой да е, а Бойко Борисов имаше страстно влечение към въпросната идея.
По случайно съвпадение - настояването му за пряк избор на районни прокурори и съдии накуп с кметските избори избуя по време на собствената му предизборна кампания за София през 2007 г.
Примамливата логика "в Америка е така" (без допълнителното уточнение за съдебното жури като институция) се съчетава с оправданите брожения срещу съдебната власт, която се е самозабравила в собствените си привилегии и посредственост, под вещото управление на кланове и номенклатурчици с десетилетен стаж на "ръководители".
Подобна трансформация обаче има толкова сериозни странични ефекти, че на техния фон кадровите неволи във Висшия съдебен съвет ще ни се сторят като еманация на демократичния идеал.
В държавата, в която купуването и продаването на гласове не е престъпление, а дял от брутния вътрешен продукт, парцелирането на съдилищата според корупционния интерес на местните феодали би било фатално. Дебатът тогава няма да е за една или две "гнили ябълки", защото цялата щайга ще е за продан, при това - за без пари.
Да не говорим за смътната компетенция на средния избирател да преценява юридическите качества на магистратите... Достатъчно е местният партиен вожд да се здрависа с кандидата за слава, за да се отворят вратите на съдебните палати за всеки "правилен" некадърник.
Списъкът със смели идеи без подплата може да се продължи до безкрай:
- въвеждане на образователен ценз за кандидат-депутати (сякаш липсата на подобно условие е спряла когото и да било да си набави "ценз" срещу заплащане?),
- задължителна "гражданска" квота в специализирани комисии (само това липсваше: съмнителна компетентност и още по-съмнително представителство),
- да се даде законодателна инициатива на президента (т.е. да се създаде "дубльор" на правителството, с което да се посади перманентен конфликт в изпълнителната власт?)
- опрощаване на частни дългове с текст в конституцията (първа крачка към държавния фалит),
- национализация на монополите с текст в конституцията (добре дошли във Венецуела, тук тоалетна хартия е контрабандна стока),
Вероятно единственото предложение, което си заслужава обсъждането, е това да се даде право на индивидуална жалба до Конституционния съд, но и то в известен смисъл вече съществува през функциите на омбудсмана.
Общото между всичко изброено дотук е, че нито целта оправдава средствата, нито средствата оправдават резултата. Същото е и с актуалния напоследък напън за промени "с човешко лице" на конституцията заради Висшия съдебен съвет.
За да се направи сериозна промяна на основния закон, политическият живот трябва да спре за около година и половина - колкото обикновено трае работата на Велико Народно събрание, което да се наумува върху проектопромените в конституцията.
Няма здравомислещо общество, което може да си позволи подобен лукс за сметка на нормалното функциониране на администрацията и бизнеса. Но какво пък, идват избори, все пак.
