Датата е 27 февруари 1988 г., мястото е Зимните олимпийски игри в Калгари, Канада. Примамлива фигура, облечена в яркочервено и черно, се плъзва безшумно пред тълпата в стадиона "Садълдоум".
Момичето е смайващо красиво: с начервени устни, издърпана назад коса, захваната с фламенко украса. Тя се пързаля на фона на "Кармен" на Бизе - и се пързаля за своето бъдеще.
Ако играе безупречно и смае съдиите, я очаква шанс за професионална кариера. Ако се подхлъзне или падне, или изгуби сила и допусне увереността й да изчезне, ще се върне в Източна Германия и животът й като фигуристка ще приключи. Тя ще бъде затворена зад непроницаемата Желязна завеса - и вероятно никога повече няма да може да напусне страната.
Момичето, естествено, е Катарина Вит
Тя е една от най-добрите фигуристки на всички времена, спортна суперзвезда, изпратена на Запад, за да представлява величието на комунизма, въпреки че междувременно ГДР и източният блок вече започват да се разпадат зад кулисите.
Историята й - от бурния възход като любимка на ледените пързалки през блестящите й олимпийски години до съдбата й в обединена Германия - е проследена в нов документален филм, наречен "Дипломатът". И все пак, през 1988 г. в Калгари, когато Вит излиза на последното си участие като държавно финансиран спортист, падането на Берлинската стена (до което остават по-малко от две години) все още е толкова немислимо, колкото и предстоящият разпад и упадък на СССР.
Поне в представите на Вит и нейните сънародници от Източна Германия, те са в Канада, за да помогнат за победата в Студената война, донасяйки олимпийско злато на своята страна.
В крайна сметка червеният Изток и капиталистическият Запад се надиграват от десетилетия на Олимпийските игри, където смазването на противника е символичен триумф за цели политически системи.
"Сега хората се държат така, сякаш спортът е напълно аполитичен, но по време на Студената война, Изтокът срещу Запада, политиката играеше голяма роля в спорта," казва Егон Кренц, някогашният шеф на източногерманската тайна полиция, който поема за 46 дни управлението на ГДР, след като Ерих Хонекер е свален от собственото си Политбюро през октомври 1989.
"Нашите спортисти популяризираха ГДР в страните, които не познаваха ГДР." Следвайки примера на Съветския съюз, Източна Германия налива ресурси в спорта, издирвайки от ранна възраст млади таланти и включвайки най-обещаващите от тях в спартански тренировъчни програми.
Спортистите й доминират на световните шампионати през 80-те години и са лесно разпознаваеми: изключително дисциплинирани и невероятно силни. (Много от тях - благодарение на стероиди.) Те са били отгледани, по думите на Инго Щойер, един от бившите колеги на Вит на ледената пързалка, а сега уважаван треньор по фигурно пързаляне, "да бъдат дипломати в анцузи" - лицето на суровата идеология, блестящото лице на марксистко-ленинисткия фатерланд.
И лицето на Вит е сред най-красивите от тях
Още когато е била малко момиче, пързалящо се на местната ледена пързалка в Карлмарксщадт (сега Хемниц), източногерманското правителство открива, че тя е особено надарена и й предрича големи перспективи.
Треньорката Юта Мюлер - чият дъщеря Габи Зайферт печели два световни шампионата по фигурно пързаляне - взема Вит под крилото си, включвайки я в източногерманското младежко спортно училище и работейки редовно с нея.
Вит процъфтява в тези условия и се превръща в дете-чудо на фигурното пързаляне. "Обожавах конкуренцията," споделя тя в "Дипломатът", а Мюлер "виждаше страстта, която имах към спорта, към креативността, виждаше желанието ми да бъда пред публика и да създавам нещо специално."
Докато тя обикаля по световните спортни арени, жънейки трофей след трофей, ГДР има сериозни очаквания към своята малка Кати. Тя е затрупана с привилегии, подобно на много от елитните спортисти в страната по това време - които целят да поддържат лоялността й към режима.
Получава задграничен паспорт и й е разрешено да пътува до Америка, където в нейна чест се устройват партита в посолства и е преследвана от папараци. Тя е освободена от необходимостта да чака като останалите източногерманци по 10 години за кола (първият й автомобил е синя "Лада" от резервите на ЩАЗИ); получава апартамент, разрешение за пристрояване на дома на родителите й, почивки в чужбина.
В замяна тя хвали публично комунизма, заявявайки на политици през 1987а: "Често се възхищават на нашите спортисти в чужбина и ги питат каква е тайната на нашия успех. Отговорът е в нашето социалистическо общество, ГДР. Бъдещето е на наша страна, на страната на социализма."
Зад кулисите, както разкриват публикуваните през 2002-а общо 181 страници от изчерпателното й досие в ЩАЗИ, Вит е "бенефициент" на режима, сътрудничещ си с тайната полиция на редовни срещи и обещаващ да не бяга от родината си.
Документалният филм няма категорична позиция по този въпрос
Режисьорите му Дженифър Арнолд и Сенаин Хешги казват, че лично са преглеждали публичната част от досието на Вит и според Хешги "изненадващо, имаше много материали вътре, които бяха абсолютно банални и битови. Изглеждаше така: 'Катарина искаше това, искаше да отиде еди-къде-си, да се срещне с еди-кого-си, някой да се срещне с нея,' като разговорите им са били записвани.
Като цяло обаче бяха само общи, житейски неща. Че иска паспорт, иска да получи нови завеси за апартамента си. Това са нещата, за които тя е комуникирала директно с ЩАЗИ като "бенефициент"... Малко хлъзгава плоскост, когато започнеш да гледаш в тези категории. Кой е бенефициент, и кой жертва?"
От своя страна Вит твърди, че въпреки че се е налагало да се среща с резидентите на ЩАЗИ, за да отговаря на въпроси за живота си, никога не е шпионирала никого за тайната полиция.
"Бях благодарна на системата, защото знаех, че имам късмет, че получавам подкрепа за спортната си кариера," казва Вит. "Родителите ми, ако бяха живели в Америка, никога не биха имали достатъчно пари да плащат за нея. Така че, естествено, знаех, че спортният ми пробив и кариерата бяха с държавна подкрепа."
Наскоро тя пише също: "Поглеждайки назад, две десетилетия по-късно, сякаш сме живели на различна планета, но никога не сме подлагали на съмнение случващото се. Постоянният контрол, особено при пътуванията в чужбина, стана част от живота ми. "Искаме да те предпазим", беше посланието... Реториката беше доста успокояваща всъщност.
Вярвах, че сме страна на справедливост и добри социални ценности. Бих ли искала да живея в друга страна? В свободна страна? Никога не съм си задавала този въпрос. Всъщност вероятно съм имала дори още по-малко поводи да си го задавам в сравнение с повечето хора, тъй като с мен се отнасяха особено добре.
Като другите водещи спортисти, получавах награди за победите си. Имаше финансови бонуси например, беше ми и позволено сама да наема апартамент, въпреки че бях само на 19 години и не бях омъжена."
Въпреки че е любима на режима спортистка и световна знаменитост, ЩАЗИ тайно е следило всяка нейна стъпка
Полицията е подслушвала дома й и ледената пързалка, където е тренирала, превърнала е нейни приятели и колеги в информатори - и дори се е месила в личните й взаимоотношения, изпращайки първия й интимен приятел на военна служба в отдалечен район, така че да не я разсейва от тренировките.
"Държавата инвестираше много пари в някого, когато ги подготвяхме като спортисти," обяснява Кренц със смразяващо констативен тон. "Това, естествено, беше и причината държавата да иска от тях да останат и да не избягат на Запад."
ЩАЗИ дори заставя фигуриста Инго Щойер да следи какво прави Вит. На 17-годишна възраст, както споделя той, са го повикали на тайна среща и са поискали от него да подпише споразумение за сътрудничество с ЩАЗИ.
"Виждах само думата "затвор". Знаех, че трябва задължително и бързо да подпиша, за да избегна проблемите," казва той във филма. "Исках единствено да бъда фигурист. За бога, бях на 17 тогава. Бях шокиран." Вит коментира, че въпреки че никога не е обсъждала очи в очи с Щойер факта на неговото доносничество, "винаги, чрез пресата, съм казвала, че съм му простила - и не забравяйте колко млад е бил тогава."
След олимпийската си победа и разрешението от властите за професионална кариера като фигуристка, Вит е в Андалусия на снимките на "Кармен на лед", заедно с приятелите си фигуристи Брайън Бойтано и Брайън Орсър, когато източногерманският режим се срутва внезапно.
Като "спортното лице на режима", Вит тогава изглежда объркана и оставена на произвола на съдбата, докато родината й е завладяна от протести. В телевизионно интервю за западен канал в онези времена тя изглежда - вероятно за първи път в преситения й с контакти с медиите живот - така, сякаш изпитва дискомфорт пред камерата. "Мисля, че някои неща ще се променят за мен, но не толкова много," казва тя донякъде резервирано.
Междувременно в Източен Берлин Кренц ръководи по негови думи "най-опасната политическа ситуация, в която съм бил през целия си живот", след като шефът на комунистическата партия в Източен Берлин, Гюнтер Шабовски, по грешка обявява публично, че "Чекпойнт Чарли" и другите гранични пунктове вече са отворени за всички, които желаят да излязат от страната.
Тълпи поемат към Запада, и Кренц трябва да реши дали да изпрати танковете, за да овладее протестите. В крайна сметка той избира да остави портите отворени. Това е повратната точка; по-малко от месец по-късно Кренц и останалите му сътрудници подават оставка (като някои от тях впоследствие лежат в затвора за държавната политика да се "стреля на месо" по бежанците през границата), а правителствата от Източния блок започват да падат като плочки домино, започвайки с "кадифената революция" в Чехословакия през ноември-декември 1989 г.
След по-малко от година Югославия ще се разпадне, румънските революционери ще екзекутират Николае Чаушеску и жена му, а Михаил Горбачов ще се оттегли, слагайки края на дългата Студена война.
След края на ГДР фигуристката гради успешна кариера и без държавна подкрепа
Вит продължава да жъне успехи като международна професионална фигуристка, треньор, олимпийски коментатор и дори състезател в "Танцувай със звездите". Междувременно в Германия тя е изправена пред обвинения за връзките си с ЩАЗИ и подозрения заради многобройните си коли, къщи и други екстри като любим спортист на режима.
("Няма нищо лошо в екстрите, защото ние правехме нещо наистина специално. Заслужили сме си ги," казва тя в интервю скоро след края на комунизма. В документалния филм тя обяснява: "Странно е, когато страната се е гордяла с теб, хората са се гордели с теб, и изведнъж за месеци всички се обръщат срещу теб, при положение, че не си направил нищо различно.")
Един от постоянните въпроси и досега за Вит е защо тя така охотно, и привидно покорно, сътрудничи на държавата, която е шпионирала населението си и брутално е потискала всякакъв намек за опозиция. Отговорът, ако има такъв, определено е в проблемите на младостта, наивноста, амбицията, гордостта, слабата информираност, патриотизма и личния интерес.
Някои хора очевидно са способни, и дори изпитват стремеж към заемане на позиция срещу несправедливостта и тоталитаризма, въпреки големите рискове за бъдещето им. Други не са такива - нещо, което може и да не е особено важно в едни времена (и дори може да допринася за общо усещане за ред и приемственост), но става сериозен проблем, когато има систематични злоупотреби с власт. Ако човек не е живял в подобна система, не винаги е ясно как би реагирал и как би постъпил.
Трябва ли да бъде винено едно 18-годишно момиче, че е било концентрирано единствено върху кариерата си и е било готово на всичко, за да успее?
А носи ли вина една 25-годишна жена, чието бъдеще е било почти ликвидирано от собствените й покровители, ако не беше спечелила олимпийското злато? Може ли една спортна звезда да се противопоставя успешно на правителство, което се грижи за спортистите, оказвайки им специално внимание, защото ги смята за ценен държавен актив? Правителство, което е избивало бежанците и е устройвало безследното изчезване на дисиденти, създавайки Оруелова полицейска държава?
Това са въпросите, които и досега продължават да надвисват над историята на Вит и историята на Източна Германия. Надали те могат да бъдат решени лесно в каквото и да е обозримо бъдеще - и точно това прави "Дипломатът" смислен и ценен филм.
