Оня ден си отиде поредната жертва на българските политици, на българската некадърност и на отвратителния цинизъм на това общество. 40-годишна фотографка получава сърдечна криза и умира, докато чака линейка.
Съпругът й пристига и припада, а закъснелият екип на Бърза помощ му се подиграва и изсмива в лицето. Министерството на здравеопазването започва „проверка", а докторите от Бърза помощ вдигат рамене и не намират нищо притеснително в ситуацията. Един вика - ами то, и да имаше дефибрилатор, нямаше да помогне. Точка. Няма особен проблем.
По стандарт за София трябва да има 60 дежурни екипа във всяка минута от денонощието. Има 11. Ама така е от 20 години. И пак няма особен проблем. За тези 20 години са се изредили 20 министъра на здравеопазването, 15 премиера са отчитали „успехите" на управлението си, десетки партийни „лидери" са обяснявали какви големи реформи ще направят, а ние сме гласували, с надежда или с отвращение.
Построили сме „Белене", "Южен поток", станали сме енергиен център на Балканите, излезли сме на три морета, българи откриват периодично вечен двигател, кола, която върви с вода, Ванга е предрекла бъдещето на човечеството.
Ама не можем да си купим 50 линейки и да платим на стотина доктори по една прилична заплата. Не можем да се сетим, че не е добре десетте линейки да стоят на Сточна гара, вместо да са разпръснати в големите спални на София.
В тези дни, богати на събития, достойни за национална гордост, едни хора в Бобов дол се редяха по шест часа на опашка за кило кренвирши, и се скараха свирепо кой кого прережда, вместо да изпочупят магазина, да вдигнат празните щандове и да ударят с тях по главите работодателите си, политиците си и синдикалните си лидери.
По същия начин близките на умиращите се карат и бият със закъснелите лекари, вместо да видят къде е истинският проблем.
Диагноза овце - боя се, неизлечима. И ще ни стрижат до последно.
