Началото на 90-те. Лятна изпитна сесия в Софийския университет. Групата ми се явява на изпит по история на българската литература в периода от Освобождението до войните. Виснали сме пред вратата на проф. Милена Цанева от 8:30 сутринта, пием кафета в пластмасови чашки, размахваме насам-натам тетрадки и листа с разработки на въпросите и с облещени очи слушаме ужасяващи истории как принципно протичат изпитите по този предмет.
Малко преди 9 се задава госпожа професорът с вече отегчена походка и във видимо недобро настроение. Едва-едва поздравява, шмугва се в кабинета и след 15 минути асистентът й отваря вратата, за да покани първата петица смелчаци, сред които по традиция съм и аз. Докато си търся място в овехтялата академична обител, се опитвам да не забелязвам трохите от току-що схрускани вафли около устата на асистента и деликатно избутвам наръфаната мазна "принцеса" върху бюрото му.
Теглим въпроси, намираме си що-годе чисто ъгълче за писане и започваме да драскаме планове на това, което ще разкажем на професора. След десетина минути на празния изпитен стол пръв сяда един от най-умните ми колеги. Говори стегнато, тихо и смислено, а още след второто изречение проф. Цанева нервно го прекъсва с въпрос.
Той прави пауза от няколко секунди, поема си дъх и казва "Аз мисля, че..." И точно в този миг, по някаква необяснима причина госпожа професорът тропва с ръка върху масата и със спираща дъха ярост изкрещява: "Колеги, вие не сте тук да мислите! Вие сте тук да знаете. Ще мислите, след като се дипломирате!"...
Помня този случай толкова добре, колкото и точното разположение на вафлените трохи върху шашардисаната физиономия на клетия академичен асистент. Защото той е перфектната метафора за тоталната и десетилетна несъстоятелност на българското образование. С цялата му вехта и в същото време претенциозна осанка, с оценяването чрез унижаване, с фалшивото страхопочитание пред самоспаружили се авторитети, с миризмата на нафталин в уж модерните му интерпретации и най-вече с пренебрежението към най-важната способност на човека - тази за мислене.
В нервния изблик на иначе дълбоко уважаваната в академичните среди проф. Цанева еднозначно се изрази цялата философия на тогавашната ни и непроменила се до днес образователна култура - институцията училище (колеж, университет, институт) изисква от своя ученик попиването на определено количество информация и нейното точно определено и стандартизирано интерпретиране.
Знанието се явява някакво количествено измеримо съдържимо, което трябва да запълни предполагаемата празнота в мозъка на одобрения да го приеме човек - ученик, студент, докторант и т.н.
Както в усвояването, така и в проверката, и използването на това знание (поне в академичната обстановка) съществува стандарт. Той определя защо, какво и как да се научи. Изключва напълно както правото на избор, така и правото на лично осмисляне и оценяване на въпросното съдържимо. Нещо като да ти дадат вода и да те научат, че е за пиене, пък ако ти вземеш, та се осмелиш да се миеш с нея, да ти плеснат един зад врата.
Онзи изпит при проф.Цанева си го взех. Преразказах чутото от лекциите, не употребих местоимението "аз", още повече в комбинация с глаголи като "мисля", "смятам" или "твърдя" и си тръгнах с петица в студентската книжка и усещането, че съм истински конформист. И с горчивото чувство, че за преподавателите си сме само добре полепнали около устите им трохи, които, ако се опитват да се превърнат в "принцеси", просто ще бъдат сръфани.
Разбира се, в годините на обучението си съм имала и уникални учители. Карали са ме да изследвам, да мисля, да си представям, да разигравам. В крайна сметка обаче системата ги е задържала в себе си като незначителни досадни шумове. Държала се е с тях с унижаващо пренебрежение и по силата на превъзходството на по-големия над по-малкия, ги е преглъщала с леко кисела физиономия. Усилията им са оставали част от лабораторните ни упражнения или свободните ни разговори и винаги ненужно са увисвали от схемата за оценяване. Помня тези хора с огромно почитание и благодарност, защото на тях дължа макар и оскъдното си поумняване през годините.
Преди 12 години отново се сблъсках челно с образователната система
Голямата ми дъщеря, тогава на седем години, трябваше да тръгне на училище. Тя е здраво, право, нормално физически и психически развиващо се дете, което обаче има т.нар.кохлеарна имплантация, направена за коригиране на глухота по рождение. Това състояние изискваше известно задълбочено внимание в обучението й, което в крайна сметка не би трябвало да се различава много от това в средностатистически първи клас. В едно обикновено държавно училище обаче отказаха да я приемат, защото щяла да забавя скоростта на "усвояване на материала" и, според думите на директорката, щяла да "изяжда" от времето на преподавателката за другите деца.
Във второ държавно училище отново дадоха заден ход - преподавателите направо изпаднаха в паника, че от време на време ще се налага да сменят батериите на слуховия апарат на детето, пък те "тия сложните нови апарати" не ги знаели. Накрая приеха детето в частно училище, където също нямаше подготвена специална програма за ученици в подобна позиция, но пък поне попаднахме на мотивиран, млад и раздаващ се преподавател. Първите години вървяха леко, хлапето правеше тестовете си с удоволствие и набираше самочувствие, докато в един момент тотално неадаптираният за нея международен изпит по английски не я сдъвка и изплю.
Така след пети клас моята дъщеря вече не полагаше изпит по английски, а учителите по другите предмети започнаха бавно, но сигурно да я изолират в часовете си и да се държат към нея като към мушкатото на перваза на прозореца.
В гимназията нещата съвсем загрубяха. Системата не можеше да понесе нейната различност и скоро от учителското звено дойде предложение да осигурим на детето т.нар. СОП (специални образователни потребности или специална образователна програма).
Благодарение на него тя щеше да има право на по-дълго изпитно време, на някои по-олекотени тестове и евентуално на специален учител, който да й помага. За да получиш въпросният СОП обаче, трябва да се явиш на комисия. Тя се състои от отегчени и дълбоко немотивирани "специалисти", които подлагат нуждаещите се от различна помощ деца на стандартизирани тестове. Така моята 17-годишна, напълно нормално умствено развита дъщеря трябваше да реди в определена поредица картинки с прасенца, котета и гъбки и да слуша идиотските условия на задачи от типа на "Ако Митко е пред Сашко, а Сашко е пред Ваньо, кой е в средата?".
Да не говорим за отвратителното вмирисано старо училище, където тази комисия приема деца като моето и за факта, че всички "специалисти" стоят достолепно подредени в редица зад катедра на почетно разстояние от "детето с проблем", точно като военната комисия в мюзикъла "Коса".
Случката остави трайна следа в съзнанието на детето ми и до ден днешен споменът за нея пълни очите й със сълзи.
В крайна сметка въпросният СОП легализира небрежното отношение на учителите към учебните й потребности, като нито един от тях не се опита да промени схемата и начина си на преподаване заради нея. Установявах това в най-различни ситуации и разговори, когато разбирах, че за нея Бетовен е име на куче, "траки" е непозната дума, а между m и cm в измерване на разстоянията няма разлика. Върхът обаче беше, когато учителката по физическо възпитание и спорт реши да похвали пред нов ученик положените от дъщеря ми учебни усилия и чистосърдечно изтресе пред нея фразата "Я виж Елица, дето е глуха, как се старае!..."
Елица, разбира се, се прибра дълбоко наранена от случката, а аз за пореден път трябваше да обяснявам на педагози, че така не се прави. На финала поведението на учителката ми беше обяснено с "Тя си е такава, ама не е лоша по принцип", а за мен остана задачата да се справя с обидата в душата на детето и да се опитам за пореден път да туширам вредното влияние на училището върху неговата психика.
Да оставим настрана обаче децата със специални потребности при ученето - там топката така или иначе още дълги години ще е единствено и само в двора на семейството. Нелепото образование като бацил заразява и всички останали, като бързо и отработено ги превръща в малки амбициозни състезатели, които градят самооценката си единствено на базата на сравнение с другите. Така важен е не потенциалът на всеки отделен човек, а способността му да изпреварва.
Образованието и училището заприличват на тренировъчен лагер, където важното е всички да следват едни и същи норми и съответно да дават един и същи резултат. Подобно унифициране и учене чрез страх е истински геноцид
Училище, където личните ти способности трябва да се подчиняват на стандарт, атмосферата е състезателна, а оценяването е въпрос на сбор от точки и покрити норми, е изправителен лагер. "Знанието", натрупано чрез насилие и папагалско репродуциране, е промиване на мозъци. Разбрах го, когато месец преди първия учебен ден малкото ми дете започна с треперещ глас да ми споделя страховете си от новата учебна година и класа, където "всички, мамо, са толкова перфектни и аз съм най-тъпата..."
В този момент си дадох сметка, че от моето училище до това на децата ми нищичко не се е променило. Че крилатата фраза на вече възрастната професор Цанева се е бетонирала като надпис на надгробна плоча в учебните ни институции и ги е легализирала като крематориуми за интелигентност. И че мисленето, въображението, идейността и смелостта да ги изразиш и защитиш не са част от образованието - те са негово канцерогенно образувание, което спешно и бързо трябва да бъде стопено.
Така не се възпитават хора на бъдещето. Така се възпитават роби.
