В сравнително кратката история на киното като изкуство (малко повече от век), както и на раздаването на наградата Оскар за чуждестранен филм (де факто от 1957 г.), нашето кино намери няколко изпитани начина да не вземе този приз.
Някой би казал, че това е лесно, но не е точно така. Особено ако си припомним част от методите и филмите, с които през годините неуморно гонихме тази награда.
Поглед към загубилите
Един от вариантите за неуспех бе да се направи филм по разказ на утвърден писател, после да се допълни с оскъден диалог и хубава музика. А двамата основни герои, наметнати с китеници, да раздават правосъдие с кози рог в едно смутно време... Да, това е "Козият рог", един от най-хубавите български филми въобще, на който през 1973 г. съвсем малко не достигна да се добере до номинация. Филмът на Методи Андонов по сценарий на Николай Хайтов тогава не спечели за сметка на "Дискретния чар на буржоазията" на Луис Бунюел, което си е почетна загуба.
Години по-късно ние приложихме нов подход - с намеци. В "Писмо до Америка" героят праща видеописма до Щатите, за да спаси приятеля си, който е на смъртно легло. Той снима българските красоти в търсене на стара песен, съживяваща мъртви, с което сякаш искахме да кажем, че и ние знаем някаква кинотайна, но не ни дават да я споделим.
Не бяхме разбрани правилно. Затова решихме да покажем живота на неколцина приятели в малък морски град и да заложим на изискана визия и модерна структура на разказа като пъзел. Но необичайният "Съдбата като плъх" не успя да докосне душите на гилдията с мизантропския си ентусиазъм.
Посегнахме и към историята си - използвахме спасяването на евреите като мотив за направата на мелодрама с холивудски привкус. В "Пътуване към Йерусалим" фокусник и странстваща певица спасяват две еврейски деца от лагерите на смъртта, докато си нанасят любовни травми един на друг. Само че американците са майстори на мелодрамите с героично съдържание, поне те така мислят. Нашият напън не им направи впечатление, пък и филмът по-скоро напомни за най-несполучливите им опити в жанра.
А защо да не разчоплим раните на Балканите? Нали така босненският "Ничия земя" взе Оскара! "Подгряване на вчерашния обед" обаче предложи прекалено оригинална структура на разказа, за да освети македонския въпрос чрез съдбата на една изстрадала от събитията на времето жена.
Решихме да споделим с Академията и нашите язви от социализма. В "Откраднати очи" възродителният процес е преплетен с невъзможната любов на българин и туркиня - още един неуспешна формула да се домогнем до почетната статуетка. Филмът не е лишен от достойнства, но твърде много прилича на love story по ориенталски с нашенски хепиенд - тоест всичко май ще започне отначало и може да свърши дори по-зле.
Тогава защо не подхванем барутния погреб на Балканите показан през очите на дете? В "Пазачът на мъртвите" Балканите са като общ гроб, където момче, старец и гримьор на мъртъвци са овързани в мистична притча. Колкото и да е интересен, филмът също не успява да обясни драмата на един народ, който вместо да избива съседите си, вече ги погребва, защото те сами си се избиват.
Опитахме да разкажем на американците и техен тип приказки, един вид с техните камъни по техните глави. "Дзифт" с ретростилизацията си и "Тилт" бяха един качествен, но не достатъчно вдъхновен реверанс към доброто холивудско кино. Те не успяха да убедят никого, че при нас нещата се развиват както при Чандлър и Хамет, или пък като при Шекспир.
А какво ще кажете за българското село като място за извънземна екзотика? Ами не, "Мила от Марс" с чувството си за хумор и ритъм също не постигна своето. Пратихме зад океана и един женски филм (уж в хубавия смисъл на думата), но и "Маймуни през зимата" с трите оригинално свързани през времето истории не беше оценен подобаващо. "Източни пиеси" пък предлагаше автентичен и трогателно нежен полъх от днешния ден, но като че ли малко претоплен.
Та защо при всичките тези опити точно "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" успя да стигне толкова далеч - в групата от девет филма, сред които се избират номинираните? Вероятно заради класическата структура на road movie, може би даже прекалено добре измислена и с много европейското си излъчване.
В последното ни предложение "Кецове" също има ценени от Академията компоненти - кристална визия, оригинална музика и двусмислен хепиенд. Филмът е направен хем като реверанс към легендарните американски филми "Бъч Касиди и Сънданс Кид" и "Телма и Луиз", хем сякаш им се подсмихва и си знае своето.
Да използваме наученото
Защо все пак не побеждаваме? Мантрата за "сценарния проблем" на българското кино, повтаряна почти от столетие, по начало не е докрай вярна. Голяма част от изброените по-горе филми са създадени по сериозна литературна основа, а в някои от тях писателите са и съсценаристи.
Имаме качествени оператори, които работят постоянно в копродукции с висок статус, актьорският ни потенциал е богат и добре развиван в пълните театрални салони, нашите композитори на филмова музика също има какво да покажат. Дори второстепенният ни кинаджийски персонал натрупа ценен опит и умения в чуждестранните продукции, снимани тук безспирно.
Значи критичният поглед вероятно трябва да бъде отправен към режисьорите. Те носят отговорността най-вече да изберат точната и съкровена тема и героите, които да я изразят. Те имат мисията да съчетаят талантите ни в името на обща цел, без да робуват на мимолетни образци или моди. Но тъй като не произвеждаме достатъчно филми, малцина от режисьорите имат възможността да упражняват занаята си и да се подготвят за големите цели.
Едва ли оскъдните пари за кино, разделени между шепа хора спомагат достатъчно за изригването на натрупаната творческа енергия. Предимно нискобюджетни продукции са печелили заветния Оскар за чуждестранен филм, затова не става въпрос само за пари, а за творчески и финансов климат за правене на кино. Разбира се, ако снимаме много филми, ще правим и повече лоши, не само хубави.
Но човек се учи от грешките си, а не толкова от успехите. Тъй че, ако бяхме взели 12 Оскара през годините, едва ли щяхме да знаем това, което научихме досега от немай-къде.
