Според статистиката, от всичките 5009 села на територията на България, 564 са обезлюдени или с по-малко от 10 жители, като 91 от тях са разпръснати из планинските възвишения на Родопите. Това обаче няма значение. Поне не сред някоя от многобройните, едва забележими, пътеки, водещи до тези забравени места, където статистиката постепенно се превръща в трагедия. Личната трагедия на всяко едно загинало българско село.
Една такава пътека започва и от село Църквица, разположено на пътя Ардино - Джебел. Някога свързваща, по между им, населените места от региона, днес тя води единствено към миналото.
Прашната пътека до самия си край при село Плазище следва релефа, очертан от малката река Дамдере. По нея отдавна никой не е минавал, а дълбоко врязаните в земята следи от грайфери и захвърлени тук-таме патрони показват, че се използва основно от ловци и дървосекачи. От време на време заблудена сърна или заек също преминават оттук.
След около час лъкатушене из гората пътеката излиза на открито било, осеяно с разрушени къщурки. Това е село Модрен. Или поне някога е било, защото от 2012 г., поради отсъствието на постоянни жители, селото е закрито, а територията му е придадена към землището на съседното село Мишевско.
Разделен на 4 махали, Модрен е разполагал с около 40 къщи, голяма част от които днес са просто купчина камъни. Тъжните им останки се подават между листата на отдавна подивели овощни дървета. Последният спомен за някогашните дворове.
Устоелите на времето къщи все още пазят част от обзавеждането. Стари печки, тенджери и дори мотоциклетен кош още са си там, където за последно са ги оставили стопаните им. Въпреки че някои помещения са използвани за подслон, тук отдавна никой не живее.
Единствените постоянни обитатели на Модрен са кравите и... дядо Манол. Дядо Манол не е местен. От Смолян е. Някога е работил в ХЕИ Мадан, но пенсията не стига и макар да е прехвърлил 80-те, вече две години е тук и се грижи за стадо от 15 говеда. Няма как - трябва да се оцелява.
Настанил се е в една от по-запазените къщички и заради тежките условия на живот се определя като най-нещастния човек в държавата. Често остава без храна и с дни яде само брашнена каша. Вода за себе си и за добитъка вади от единствения непресъхнал кладенец в селото. Вълчите набези също не са му чужди.
Въпреки трудностите, или може би точно заради тях, дядо Манол е с буден ум. В час е с новите технологии и най-вече с политиката. Едно особено достижение за жител на изоставено село без ток.
Дядо Манол е българин, но населението на джебелския край е съставено предимно от мюсюлмани, за което свидетелства и изоставената джамия в Модрен. Затова и аналогията с Манол Кехая от романа "Време разделно" възниква от само себе си.
В този случай обаче времето не разделя хората, а миналото - от бъдещето. При това с категоричен замах. Заличавайки завинаги следите от онази пропита с дъх на слама епоха, подчинена на суровите закони на селския бит. Тя се изгубва безвъзвратно след 2007 г., заедно с последните 7 жители на Модрен.
А историята на селото е дълга. Помни я намиращият се в близост средновековен каменен мост. Помни я гората, помнят я и местните. Само дето ги няма, за да я разкажат.
80-те години отварят нова рана в обръгналата на страдания плът на Родопите. Тогава голяма част от жителите на Модрен, както и на много други населени места от региона, принудително напускат родните си места, за да не се завърнат никога. В ход е "Възродителният процес". Той оставя неизличимия си отпечатък върху джебелското селце, като го осъжда на бавна смърт, лишавайки го от населението му.
Такава е личната трагедия на Модрен. Останалото, както се знае, е статистика.
* Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на "Изоставената България"
