С едно изречение, пуснато между другото на неделното соаре на жените-герберки, Бойко Борисов наруши желязното си мълчание по много ключова тема - президентските избори през 2016 г.
"Защо не се напънем и не сложим една жена за президент?", подхвърли министър-председателят в неделя.
Без формално да променя позицията си на бойното поле, без да споменава имена, уж от куртоазия и на шега (както уточни два дни по-късно самият Борисов), той даде тревожна тема на размисъл на десетки политически централи, мозъчни тръстове и явни или скрити центрове на власт, в това число на действащия президент.
Онзи, чието име не беше споменато
На шега или не, надали моментът беше подбран случайно от Борисов. На 22 януари се навършват три години, откакто Росен Плевнелиев положи клетва като държавен глава.
Президентът е отвъд средата на петгодишния си мандат, затова моментът е ключов за позиционирането на политическите сили за 2016 г. - както за претендентите за поста, така и за самия държавен глава.
Досега няма случай на български президент, който да не се е опитал да повтори мандата си - така направи Жельо Желев през 1996 г. (но се провали при вътрешно-партийни избори в СДС), така направи и Петър Стоянов през 2001 г. (но се провали гръмовно в навечерието на сигурен втори мандат), така направи и Георги Първанов (единственият успял).
До момента Плевнелиев не е дал никаква заявка за плановете си след 2016 г. Затова внезапният анонс на Борисов изглеждаше като явен опит за разкриване на картите на Плевнелиев - и очевидно го хвана неподготвен.
Подтекстът е очевиден. За никого не е тайна, че Росен Плевнелиев не беше вариант "А" на ГЕРБ за президентските избори през 2011 г. Кандидатурата му беше бавена до последния възможен момент след цяла година на правителствени трусове, в това число - вот на доверие по принуда заради кризата около изтеклите СРС-та от подслушването на Ваньо Танов.
Борисов просто напомни, че веднъж вече се "напъна" и успя - през 2011 г. "направи" президент и обединител на нацията от един строителен предприемач, за когото електоратът не беше чувал две години по-рано.
"Любезността" към Неговите жени всъщност беше шамар в лицето на Неговия президент. Беше предупреждение, че партийната подкрепа на ГЕРБ не е безусловна - нито е била такава в миналото, нито ще бъде занапред.
Какви са опциите на Плевнелиев?
Да се кандидатира отново? Ще му трябва подкрепа. Да се оттегли? Ще означава поражение без бой.
Какво би правил извън Президентството?
Да се върне в бизнеса? Много ниско ниво. Като се има предвид биографията му - в най-добрия случай самостоятелните движения на Плевнелиев след 2016 г. се ограничават до почетен председател на непостроения хай-тек парк в София, например.
Да се "влее" в политиката? Плевнелиев няма партийния профил на Петър Стоянов (който дори като държавен глава казваше "аз съм седесар"); няма "гравитацията" на Георги Първанов (който успя за няколко месеца да създаде партия, да я вкара в парламента и дори да се сдобие с вицепремиерски пост); няма и собствен политически гръб, каквото явно му демонстрира Бойко Борисов. Засега.
Защото между двете си служебни правителства Плевнелиев успя да акумулира група от собствени привърженици - хора от бизнеса, университетски преподаватели, лидери на мнение. Потенциалът за създаване на нов политически проект около фигурата на президента е налице. Но сам по себе си не стига за втори мандат.
От "Дондуков" 1 до "Дондуков" 2
Иска ли Борисов да стане президент?
И още как. Лидерът на ГЕРБ има две "слабости" - властта и признанието. А президентската институция е обобщение на двете ценности, при това с добавена стойност - център на влияние с ключови правомощия срещу мъгляви отговорности, солиден мандат и висок рейтинг, по дефиниция.
Пълна илюзия е схващането за президентската институция като представителна длъжност. Дори президент "по принуда" като Плевнелиев го усети, след като му се наложи да формира две служебни правителства в разстояние на година и половина.
Президентът държи критично важни лостове на властта - има своя квота назначения в Конституционния съд, Българската народна банка, Комисията за предотвратяване на конфликт на интереси, Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, дори в Съвета за електронни медии.
С негов указ се назначават "тримата големи в съдебната власт - председателите на върховните съдилища и главният прокурор (Петър Стоянов създаде прецедент, като отказа да обнародва избора на Бойко Рашков за главен прокурор през 1998 г.).
С президентски указ се назначават членовете на Централната избирателна комисия, директорите на Националната разузнавателна служба и Националната служба за охрана, директорът на Военното разузнаване, целият команден състав на армията, както и всички посланици. Съвсем скоро би трябвало да се върнат правомощията му да санкционира назначенията на главен секретар на МВР и на председател на ДАНС, които му бяха отнети през 2013 г.
Президентът получава същата секретна информация от службите за сигурност, каквато четат премиерът и председателят на Народното събрание. Наред с това има право да изисква от всички държавни органи и други лица пълна информация, свързана с отбраната и националната сигурност на страната.
Всичко това идва в комбинация с петгодишния мандат с пълен имунитет (с изключение на държавна измяна и нарушение на Конституцията), комфорта на високото обществено доверие към институцията и възможностите за направление на външната политика на държавата.
Така че - въпросът не е дали Бойко Борисов иска да стане президент, а дали може. И точно тук се крие ключът към пословичното му мълчание по темата за президентските избори.
Защо не си го каже?
Първо, защото не му е дошло времето. Румяна Бъчварова подсказа истинската причина за колебанието на Борисов - "въвеждането на тази тема в обществения дебат цели да внуши, че правителството има по-къс хоризонт на действие", каза вицепремиерът пред БНТ във вторник.
Няма да е твърде прилично, ако на третия месец от съставянето на правителството министър-председателят признае, че властта му трябва, колкото да му послужи за трамплин към президентството.
А има такава тенденция - Борисов умее да печели избори, но някак не умее да довършва мандати.
Има два мандата като кмет на София, но единият беше "довършителен" за 2 години, а другият приключи предсрочно през 2009 г., когато Борисов стана премиер. Предсрочно приключи и мандатът му начело на кабинета - през 2013 г. предпочете да подаде оставка, отколкото да рискува разгром на редовни парламентарни избори.
Същото се случва и към днешна дата. Никой не храни илюзии, че конфигурацията на кабинета има потенциал за четири години безоблачно реформаторско мнозинство. Но стабилността беше единствената заявка за управлението.
Второ - засега Борисов няма достатъчно тежест. От самото си създаване досега ГЕРБ е в перманентна ситуация на мъртва хватка. На него все не му достига малко - през 2009 г. не му достигна малко за еднопартийно мнозинство; през 2013 г. - за да получи властта; през 2014 г. - за стабилно управление.
След като разпиля остатъците от кораба-майка СДС, Борисов постигна целта си да се брандира като "автентично десен", но успя да настрои срещу себе си голяма част от опърничавия син електорат и "малките му богове". Резултатът се видя - невъзможността за обединение около обща дясна кандидатура за мажоритарни избори (президентски / местни).
Дали ситуацията ще се промени през 2016 г., ще зависи от баланса на силите между "свои" и "чужди" в настоящия кабинет.
По-притеснителното за Борисов е, че както всеки друг играч на масата е обречен на вечна зависимост от Движението за права и свободи (и неговите новородени сателити - каквито са ББЦ и БДЦ).
Досега ДПС никога не е издигало самостоятелна кандидатура на изборите за президент, но винаги е определяло крайния победител. А подкрепата на ДПС идва на много висока цена и Борисов най-добре го знае. Върхът на макиавелизма беше публичната подкрепа на ДПС за Ивайло Калфин (кандидат на БСП на президентските избори през 2011 г.) в замяна на "една хубава целувка" (по поръчка на Ахмед Доган), която доведе до отлив на леви избиратели и в крайна сметка - победа на балотажа за Росен Плевнелиев.
Затова година и половина в аванс, дори да иска, не може да се заяви като претендент за поста на държавния глава. Би било самоубийствено.
Освен това не винаги концентрацията на власт гарантира успешни избори.
Хипотетично - ако Борисов се кандидатира през 2016 г. - това би бил първият случай на действащ министър-председател в България, който се кандидатира за президентския пост.
2016 г. ще е ключов вододел за кабинета Борисов 2 (ако се закрепи на власт дотогава).
Средата на управленския мандат е моментът на истината за всяко управление - политиките (или липсите им) дават видим резултат. Затова ако Борисов позволи на вътрешноведомствените интриги да изместят реформите, резултатите от провала на управленските заявки ще съвпадне с кампанията за президентския пост. Тогава вече трудно може да се оправдава с тежкото наследство, с неопитността на коалиционните партньори или с международното положение.
Примерът с президентския вот в Румъния беше показателен - вместо да спечели, действащият премиер Виктор Понта получи наказателен вот заради самодоволството и опита за злоупотреба с власт, която да ограничи вота на избирателите в чужбина.
Но има и един скрит аргумент, който би трябвало да притеснява Борисов най-много.
Той си няма наследник.
Цветанов с трите си висящи дела и първоинстанционната осъдителна присъда може да бъде кучето-пазач на партията, но не и да я води в лично качество.
А в него беше вложена най-сериозната инвестиция като време, власт и ресурси. Останалият личен състав на партията или не е достатъчно разпознаваем, или не е достатъчно надежден, за да поеме щафетата, ако премиерът стане президент.
Затова Бойко Борисов не бърза.
Изкуството на възможното
Има един грузински тост, който съвършено точно описва дилемата на Борисов: "Имам пари да си купя коза, но нямам желание. Желание имам да си купя голяма къща, но нямам пари".
Борисов има достатъчно лоялни съпартийки, има и политически потенциал за поредния безобиден кандидат-президент. Ако поиска - сигурно би вкарал жена в президентството. Вероятно би вкарал и магаре на "Дондуков" 2, "ако се напъне".
Но не иска. За сметка на това има година и половина, за да си разиграе картите по правилния начин. Въпросът е - на каква цена.
