Тази година ми предстои кандидатстване. След няколко месеца гимназията ще е зад гърба ми и ще навляза в света на възрастните, изпълнен с отговорности и премеждия. Всички познаваме тези моменти, най-често преди да заспим или под душа, в които милион мисли прелитат през ума ни, разсъждавайки какво правим и на къде отиваме.
Моите разсъждения са свързани с бъдещето и дали съм достатъчно подготвен за него. Няма как да не започна да анализирам на какво всъщност ме е научило училището, какви качества съм придобил благодарение на него, какви навици е изградило в мен.
Не мога да напиша CV за работа, но пък мога да намеря обема на пресечена пирамида. Не мога да подам молба към дадена институция, но пък знам какво са митохондриите. Е, какво пък, ще се науча в движение, предполагам.
Мислейки си за училището като институция, в главата ми изникват образите на много преподаватели, с които съм се запознал през тези дванадесет години на моето образование. Впечатление веднага ми прави, че сред тях не присъстват млади такива. Напротив, повечето са пред пенсия. Започвам да се чудя защо няма млади хора, практикуващи тази отговорна професия. Дори да има, те се броят на пръсти. Сещам се за стачката на учителите през 2007 година, когато бях едва 5 клас.
Явно ниската заплата е причината за нежеланието да се практикува професията.
Решавам да направя проучване колко всъщност е ниска ниската заплата на българския учител. Като част от новото поколение, веднага чуквам в Гугъл „учителската заплата". Още първият резултат е статия от вестник „24 часа" с дата 26.06.2014, която говори за увеличение на заплатите с няколко процента на българските учители. В нея пише: „Младши учител, учител, педагогически съветник, ресурсен учител и възпитател ще получават стартова заплата не по-ниска от 530 лв., старши учител и старши възпитател - 555 лв., главен учител и главен възпитател - 590 лв., помощник-директор - 630 лв., а директор на училища, детски градини и обслужващи звена - 680 лв.".
При такива цифри човек започва да си мисли, че трудът им граничи с безвъзмезден такъв. Възможно ли е един IT специалист да взема хиляди левове на месец, а човекът, научил го да борави със сложните кодове, да се задоволява с 530 лева месечна заплата? Решавам да се поразровя още малко за информация за приходите на учителите. Намирам статия в сайта „Варнаутре.бг", която гласи: „За представително облекло за директори средствата са увеличени от 500 лв. на 650 лв., за учители, помощник-директори и главни счетоводители от 350 лв. на 400 лв". Разбира се, това не е единственият бонус, който получават учителите. Към заплатата им влиза и бонус за началото на учебната година и допълнителна сума за материално стимулиране. И все пак, заплатата остава ниска.
Четейки тези статии, попадам на интересни коментари най-вече от учители. Един от тях ми грабва вниманието. Той е написан под статията от вестник „24 часа": „И това е поредната подигравка за българските учители. Като ще увеличавате заплатите, които реално заслужават преподавателите, ами направете го като хората. Какво са 3, 4 или там някакви си мижави проценти, колкото да им замажете очите... Щом искате качество, ще трябва и количество. Затова ще бягаме в чужбините.И докато това гаврене и простотия към учителския труд не престане, ще си гнием в тъпота и безхаберие!"
И след този коментар разбирам.
Разбирам защо младите и образовани хора се отказват от учителството. Нима учителите са толкова озверели за пари, че думите им звучат като заплахи?
Лично аз обвързвам професията на лекаря с тази на учителя. И двамата трябва да спасяват животи. Учителят променя нашия светоглед и ни вдъхновява, учи ни на високи морални ценности, превръща се в наш втори възпитател след семейството. Или поне трябва да бъде така. Но в този коментар виждаме друг негов образ. Той не се води от тези черти, изграждащи неговата професия. Мотивира го материалното, а не духовното.
Самият факт, че пиша тази статия е доказателство, че съм загубил уважение към учителството в наши дни. Постоянно се обсъжда цифрата, която учителите получават за своя труд, но сякаш качеството остава тема табу за нашето общество.
Преподавателят не изпитва уважение към учениците си, но го търси от тях.
Оценяването се е превърнало в пазарлък между ученик и учител, а преподаването в машинално рецитиране на урока. Той вижда учениците си като нещо досадно, което му пречи да си свърши работата.
И тук се сещам за този видео запис, който беше много популярен преди няколко години. Преподавателка в уважавания ВТУ "Св.св. Кирил и Методий" ругае свои студенти. Пред камерата на „Господари на ефира", тя обяснява, че въпросните псувни не са били предназначени за студенти, а за наблюдаващи лекция, която тя изнася. Нима това оправдание е достойно за преподавател, в което и да било учебно заведение?
Тъжната истина е, че този случай не е прецедент. Често попадам на статии за неуважително и невъзпитано поведение на ученик или студент, но не се дава гласност на другата страна от конфликта - дали поведението на преподавателя е присъщо за позицията му.
Никога няма да забравя класната ми в началното училище.
В час по роден край две момченца от ромски произход решиха да пуснат песен на Азис от телефоните си. Те станаха и започнаха да ма'ат кючек под ритмите на „Напипай го". Всички очаквахме любимата ни класна да им се скара, да ги изпрати при директора, но интересното беше, че тя не го направи. Напротив, стана и заигра с тях. Ех, каква картинка!
И сега ще ме попитате според мен какво трябва да се промени в образователната ни система и конкретно спрямо учителите. Не, че разбирам много, никой не се е интересувал от моето мнение по този въпрос до сега...
Наскоро четох статия за организацията „Заедно в час". Мисията на „Заедно в час" е да осигури достъп на всяко дете в България до качествено образование, като насърчава и подготвя способни и амбициозни млади хора да бъдат мотивиращи учители и лидери в нашата образователна система и общество.
Е, отговорих ви, това е правилното бъдеще.
Високо образовани млади хора, които са готови да споделят своя опит, да разбират и да мотивират. Да не се страхуват да внесат новости в скърцащата училищна институция. Те ще приемат учителската професия не като занаят, а като призвание. Защо не се правят анкети сред студенти и ученици? Защо никой не ни пита какво искаме да се промени в нашето обучение? Ами освен да ми пожелаете успешно влизане в университета друго не остана.
