Новият език на европейския популизъм

Популистките партии - противници на имиграцията - са познат елемент от европейската политика поне от 80-те години на ХХ век, но интересът към тях се увеличи в последно време.

През май 2017 г. лидерът на "Националния фронт" Марин льо Пен успя да достигне до балотажа на президентските избори във Франция. Холандската Партия за свободата на Геерт Вилдерс беше фаворит за парламентарните избори доста дълго време. През 2016 г. Норберт Хофер от крайнодясната Свободна партия стигна на крачка от победата на президентските избори в Австрия.

Антиимигрантските популисти постигнаха пробив и в държави, в които доскоро нямаха шанс да съберат значима подкрепа - това важи с особена сила за "Алтернатива за Германия", която се класира като трета политическа сила на изборите през септември 2017 г. Наблюдателите обикновено характеризират тези партии като традиционалистки, националистически и крайнодесни. Въпреки че защитават някои консервативни и националистически теми, а реториката им понякога действително е крайна, би било грешка да ги разглеждаме само като наследници на дългата европейска традиция на крайнодесния национализъм.

За разлика от Нацистката партия или фашистките формации от военновременна Европа (и за разлика от неонацистките маргинални партии след войната), днес не говорим за антисистемни актьори.

Днешните популистки партии не отхвърлят демократичния конституционен ред. Дори не са последователни застъпници на политиката от дясното крило на политическия спектър.

Например - за разлика от консервативния си опонент Франсоа Фийон, Марин льо Пен представяше партията си като "нито лява, нито дясна", като обещаваше да защитава френските работници от "зверската глобализация".

Вместо да ги вкарваме насила в несъпоставими стари категории, трябва да признаем, че много от днешните анти-имиграционни партии са развили нов политически дискурс, който може да бъде наречен с термина "цивилизационизъм".

Цивилизационизмът беше възприет от холандската Партия за свобода, датската Народна партия, норвежката Партия на прогреса, финландската "Истинските фини", Шведските демократи, "Националния фронт" на Франция. До известна степен, това важи и за белгийската партия "Фламандски интерес", австрийската Свободна партия и италианската "Северна лига".

Категорията по-скоро не се отнася за "Алтернатива за Германия", която остава по-близка до традиционното националистическо крайно дясно.

Новият цивилизационизъм е парадоксална комбинация от "идентитарното"* християнство, секуларизъм, филосемитизъм, ислямофобия и дрои известни елементи от либерализма, като например подкрепата за половото равенство и правата на хомосексуалните двойки.

Той предполага наличието на пан-европейска цивилизационна идентичност, която е заплашена от и се намира във фундаментален конфликт с Исляма, разбиран като отделна и чужда цивилизация.

Този нов дискурс е по-сложен в сравнение с чистите крайнодесни националистически движения и партии. Също като тях обаче, той създава сериозни опасности за либералната демокрация.

Цивилизационисткият популизъм беше въведен за първи път преди десетилетие и половина от холандския политик Пим Фортейн (1948-2002).

Елегантен, открито хомосексуален, бивш марксист, социолог, Фортейн изведнъж се трансформира във впечатляващо успешен политик, който разбиваше табутата и атакуваше скучния консенсусен стил на холандската политика.

Фортейн, разбира се, не беше първият човек, който се възползва от масовите страхове от имиграцията, нито е единственият, който обвиняваше имигрантите за престъпността и градските безредици.

Новаторският елемент от политиката му се изразяваше в това, че обвърза антиимигрантската (особен антимюсюлманска) риторика с либерални позиции по редица социални въпроси - най-вече за правата на хомосексуалните.

Фортейн с гордост се самоопределяше като "Самюел Хънтингтън на холандската политика" и говореше за "сблъсъка на цивилизациите" в рамките на Европа между "юдео-християнската хуманистична култура", която според него е либерална и отворена, и ислямската култура, която описваше като назадничава и потисническа, особено по отношение на половете и сексуалността.

По същия начин, в цяла Северна и Западна Европа тези популисти се позиционират като защитници на юдео-християнската европейска цивилизация, вместо на своята локална национална култура.

Въпреки че Европа е най-секуларният регион в света, в който нивото на посещаемост в религиозни храмове е изключително ниско, популистите все по-често говорят за "християнските основи" на Европа.

Льо Пен подчертава "християнските корени" на Франция, в Австрия Хофер включи слогана "Бог да ми е на помощ" на предизборните си плакати. Християнството, за което те говорят, обаче не е религия; по-скоро то е маркер за споделена култура и идентичност.

Това секуларно културно християнство се различава рязко от християнството, което обединява популистите в Източна Европа, особено в Полша, където вярата и отдадеността на църквата са много по-силни, а национализмът и католицизмът са дълбоко преплетени.

Християнството или "християнизмът" в Северна и Западна Европа е въпрос на принадлежност, а не на вяра. Той е начин, по който да определим "Нас" по отношение на "Тях".

Ако "Те" са мюсюлманите, то "Ние", европейците, би трябвало да сме християни. Но това не означава, че всички трябва да сме религиозни.

Всъщност дългогодишната ерозия на християнската религия помага за превръщането му в културна и цивилизационна идентичност, разбирана като система от споделени ценности, нямащи почти нищо общо с религиозната доктрина и ритуали.

Интересното е, че едновременно с това цивилизационистите подчертават и своя секуларизъм. Няма конфликт между "християнизма" на крайното дясно и секуларизма му - и двете идеологии произлизат от фиксацията му върху исляма.

Новият секуларизъм не атакува всички религиозни символи, аргументи или практики. Вместо това атакува символите, аргументите и праките на мюсюлманите (забраната на забрадките на публични места, забраната за халал-храна в столовете), като изключва или отрича легитимността на християнски аргументи като съчувствието към мигрантите и бежанците.

Ако старото европейско дясно като цяло беше антисемитско, новите цивилизационисти старателно подчертават, че са филосемити и подкрепят Израел.

Например, Геерт Вилдерс описваше Израел като "първата отбранителна линия на Запада срещу исляма".

За традиционното крайно дясно, евреите представляваха заплаха за етнокултурната хомогенност на нацията. Сега обаче, колкото по-чести стават атаките от мюсюлмани срещу евреи (особено в Белгия и Фрнция), толкова по-ясно антиимигрантските популисти предефинират статута на евреите като типични жертви на исляма.

Вместо да изключват евреите от националната общност, партиите като "Националният фронт" във Франция ги приобщават като все по-уязвимо малцинство. През 2014 г. Льо Пен се обърна към френските евреи с думите, че партията й "без съмнение е най-добрият щит за отбрана срещу истинския враг, ислямския фундаментализъм".

Новите популисти припознават и риториката на половото равенство. В Скандинавските държави и Холандия, където този въпрос е определяща национална ценност, темата вече придобива националистическо измерение.

Дори в не толкова либерални страни като Франция, крайнодесните популисти говорят за половото равенство като за европейска ценност, вкоренена в християнската традиция, която контрастира с неравенството и потисничеството над жените, присъщо според тях на исляма.

Популистката риторика представя мюсюлманските жени за жертви на чужди културни практики - насилствено покриване на лицето и тялото, уредени бракове, домашно насилие, полигамия, обрязване и др. В същото време тя описва западните жени като уязвими жертви на сексуално насилие, веднъж попаднали в ръцете на мъже-мюсюлмани.

Тази маневра дава възможност на цивилизационистите да представят своята опозиция на исляма като защита на женските права. Това реабилитира Европа, като приписва проблемите на половото неравенство изключително и само на мюсюлманите.

Защитата на гей-правата, поне извън Холандия, е по-колеблива тема. Повечето антиимигрантски популистки партии все още държат на традиционния модел на семейството. Само норвежката Партия на прогреса еднозначно подкрепя идеята за разрешаване на хомосексуалните бракове.

В същото време, тези партии критикуват исляма като хомофобска религия. "Националният фронт" и други подобни партии дискретно се опитват да привлекат подкрепата на гей-избирателите.

Популистите твърдят, че всички тези групи са заплашени физически и културно от ислямизацията за западните общества. Казват още, че масовите партии и културни елити игнорират тази заплаха. Затова, според популистите, интересите на евреите, жените и гей-хората са най-добре защитени от онези, които не се страхуват да нарекат нещата с истинските им имена. А именно - самите популисти.

Има известни индикации, че тази стратегия помага за привличането на гласовете на повече жени и избиратели, които силно подкрепят правата на хомосексуалните.

Възприемането на доскоро несъвместими идеи от страна на тези партии създава конфликт с досегашното разбиране за популистката ксенофобия, често характеризирана като национализъм.

Партиите, описани дотук, разбира се са националистически. Но не само. Те са и цивилизационистки - за тях най-важните бариери между "Нас" и "Другите" минават по линиите на цивилизационните разломи, а не по националните територии.

Как се обяснява това преначертаване на границите? От една страна - националните различия стават все по-размити със задълбочаването на европейската интеграция и глобализацията. В същото време, растящата видимост на мюсюлманската религиозна практика в иначе светска среда създава подчертан контраст.

Фиксацията на популистките партии привлича все повече обществено внимание заради зрелищните показни терористични атаки в европейските столици през последните години - всички извършени в името на исляма.

Главната заплаха на цивилизационния популизъм в Европа е, че може да се окаже самосбъдващо се пророчество.

Представяйки исляма като фундаментално чужд на европейските ценности (по думите на Вилдерс: "най-голямата заплаха за оцеляването на нашата цивилизация"), цивилизационистите легитимират и провокират реципрочно отричане на Европа и Запада от мюсюлманите, обитаващи континента.

Такава безкомпромисна антизападна позиция вече се превръща в централен елемент в дискурса на някои ислямистки среди. Ако досега те стояха в страни от интереса на масовите мюсюлмани, радикализирането на конфликта може да ги направи по-достоверни и привлекателни за тази общност.

Новият цивилизационизъм не прави нищо друго, освен да задълбочи отчуждението на европейските мюсюлмани и недоверието между тях и християнското мнозинство на континента.

С други думи - да допринесе за задълбочаването на онова разделение, срещу което уж се бори.

Важно е да се знае, че цивилизациите не са унифицирани отделни единици със вечни и непроменливи във времето ценности.

Съществуването им не е задължително обвързано с неизбежен конфликт помежду им. Цивилизациите са огромни, разнообразни, неподатливи на контрол, непрекъснато развиващи се полета на практика и дебат.

Предпоставянето на сблъсъка на цивилизациите е неглижиране на най-важните сблъсъци в рамките на самите цивилизации.

* Идентитаризъм - движение на европейски и северноамерикански бели националисти, произлязло от "новата десница" във Франция. Движението възприема идеята за съществуването на "геноцид срещу бялата раса" и подкрепя концепцията за "Европа на 100 флага", т.е. големите държави да се разцепят на по-малки национални територии, които представляват съществуващите етнически групи на континента.