Протестите в САЩ след смъртта на Джордж Флойд вече променят Америка. Свалени паметници, вандализъм над други, солидна политическа подкрепа и много, много ангажирани хора.
Темата за расизма успя да измести дори все още активния коронавирус от обществения фокус. COVID-19 продължава да взима жертви в САЩ, но темата за насилието над малцинствата от страна на полицията, както и за всяка форма на ксенофобия, са превзели новините и медийните заглавия.
Всъщност въпросът с расизма в САЩ никога не е спирал да бъде актуален. И все пак това национално възмущение от поредното убийство на чернокож от бял полицай без видима причина за проява на насилие създава усещането за исторически момент.
Истината е, че в конкретния случай самият Джордж Флойд е само символ. Каквото и да си говорим, биографията на Флойд далеч не е блестяща и противниците на протестите се възползваха от това да припомнят за що за човек всъщност става дума - бивш затворник, със семейни проблеми и история с наркотиците... Флойд в никакъв случай не е модел за подражание или герой.
И все пак е героизиран от протестите. Историята не е лишена от редица подобни случаи на хора, които извън личностните си слабости биват издигнати високо в очите на обществото, просто защото обстоятелствата така са се стекли.
Социалното напрежение в страната покрай коронавируса, загубата на толкова работни места, гневът срещу президента Доналд Тръмп сред определени части от американското общество, както и усещането за трупащ се расизъм отключиха вълната от недоволство. Убийството на Джордж Флойд е капката, преляла чашата, искрата, която води до запалване. Тепърва ще разберем дали ще е малък пожар, или говорим за буре с барут.
Въпросът е, че колкото и да се говори за конкретната личност на Флойд като човек, който съвсем не е герой, колкото и да се говори за различни странични обстоятелства, за изясняване и смекчаване на нещата, едно нещо не може да се пренебрегне. САЩ има проблем с расизма, който е дълбоко залегнал в самото общество.
И не, расизмът не е типичен само за САЩ и не се ограничава само до тези крайни форми на полицейска бруталност и изцепки на крайнодесни и неонацистки групировки. Конкретното убийство на Флойд, както и много други подобни преди това обаче говорят за общ момент - тотална липса на емпатия сред полицаите, причинили смъртта на задържаните, a дори и проява на злоба.
Освен че САЩ е страната с най-голям дял от населението зад решетките, там най-голям процент от арестуваните са чернокожи - статистика, която и двете страни в случая се опитват да използват, за да защитят тезата си.
От една страна, противниците на протестите говорят за този факт като за доказателство, че сред чернокожите общности има най-много престъпност, което създава и предразсъдъци сред полицаите и естествени рефлекси за самосъхранение. Такива рефлекси обаче са същото професионално прегаряне като това на лекарите, които в един момент започват да се държат грубо и нечовешки с пациентите си.
От другата страна пък е гледната точка, че тази статистика за процентите на чернокожи в затворите е доказателството за дълбочината на расовото разделение в САЩ. Много изследвания в страната стигат до извода, че за едно и също по вид нарушение чернокож и бял биха получили различни присъди, като вероятността съдът да изпрати чернокожия в затвора е в пъти по-голяма.
Чисто на база предразсъдъци чернокожите по-често са спирани от полицията за проверка, дори и когато става въпрос за добре облечени и съвсем не съмнително изглеждащи хора. А за афроамериканските родители винаги го има моментът на "Разговора" - когато трябва да обяснят на децата си как точно трябва да се държат с полицаи, ако бъдат посочени за проверка, за да не пострадат от полицейско насилие.
Затова и протестите сега са момент на осъзнаване за мнозина американци относно това колко дълбоко расизмът е белязал самите основи на американското общество. Че изграждането на САЩ като страна е станало върху много, много експлоатация на малцинства през годините - чернокожи, ирландци, латиноси, китайци и т.н.
Още от самото създаване на Америка властта пада в ръцете на кръг от богати земеделци и робовладелци, които устройват държавата по свой образ и подобие. Дори много след Гражданската война, която довежда до отмяната на робството в цялата страна, предоставянето на властта в ръцете на група богати бели хора продължава да създава расово напрежение. Едва през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век сегрегацията в Щатите започва да се пропуква и да си заминава.
Съответно и днес духът на тези отминали времена продължава да е достатъчно силен. Все пак все още има хора, които пазят лични спомени за времената на активни действия на групи като Ку-Клукс-Клан. Има и американци, които помнят как техните бащи или дядовци са били членове на същите такива групировки.
С други думи - раните все още са достатъчно пресни, за да е проблемът истински болезнен. А както се вижда - самата система не се е променила достатъчно, че да загърби миналото и проблемите от него.
В момента процесът по освобождаване от расизма на чисто обществено ниво продължава да тече в САЩ. Кога ще завърши? Не се знае.
Едно послание обаче трябва да бъде казано силно и ясно - никой не избира в какво семейство да се роди, в каква среда и с какъв цвят на кожата. Можем да избираме какви хора да сме като личности. На какви морални ценности да държим и за какво да се борим.
И докато протестите в САЩ, а вече и на много места в Европа, се борят за това, те са на прав път.
Проблемът идва, когато, водени от гнева си спрямо несправедливостите или дори от просто желание за изливане на агресия, протестиращите се обърнат към насилието. Проблемът идва, когато фокусът се измести върху някакво странно и извратено състезание кой е по-по-най-"буден" за социалните несправедливости.
В такива моменти започват набеждаванията на класически филми и романи, обвиненията спрямо знаменитости, че не подкрепяли достатъчно протестите и следователно са расисти и ксенофоби, а кариери на публични личности биват сривани заради шеги от миналото.
Изключително вредно е нещата да бъдат опростявани толкова, да бъдат свеждани до черно и бяло и всичко да се мери с един аршин. Либералната идея никога не е била за подобно нещо.
Това, че има расизъм в САЩ и той е следствие на сериозни и натрупвани проблеми в продължение на няколко века, и това, че има расизъм във Великобритания, Франция и България, не означава, че самата форма на расизъм в тези четири държави е еднаква. И съвсем не означава, че начинът за борба трябва да е един и същ - нещо, което сякаш се проповядва от много протестиращи. Една голяма антирасистка революция, която да реши нещата веднъж завинаги. А подобно нещо няма как да проработи наистина.
Такива неща имат силата да отблъскват хората, да превръщат протестиращите в гневни тълпи, искащи да налагат своята изконна истина за живота. А не това е случаят. Поне в голямата си част.
Заради тези крайности да се отрича големият и очевиден проблем по принцип е също толкова наивно. И колкото повече сблъскване на тези взаимно отричащи се тези и мнения има, толкова повече ще се загуби балансът по средата, който реално се съсредоточава върху истинските казуси за разрешаване.
Затова и тези протести са важни за промяната, която носят със себе си. Надеждата е, че тази промяна ще доведе до поне малко отстъпване от расизма, до отваряне на обществото за хората като личности, а не като ходещи стереотипи. Такъв протест си струва да бъде подкрепен.
