На фона на продължаващата война в Ивицата Газа бъдещето на палестинската кауза сякаш изглежда по-неясно от всякога.
Израелското правителство даде категоричен знак, че ще направи всичко възможно, за да унищожи целия политически, военен и социален капацитет на организацията "Хамас", която управляваше Газа през последните 17 години.
Военната операция ще продължи с месеци и сама по себе си е много сериозно предизвикателство. Колкото и парадоксално да звучи обаче, това е лесната част.
Оттам нататък следват още по-големите проблеми за международната общност: кой ще управлява и кой ще възстанови дома на над 2 милиона палестинци?
Израелският премиер Бенямин Нетаняху заяви, че страната му ще поеме контрол върху сигурността на Ивицата Газа, но това ще бъде за ограничен период от време. Под една или друга форма този контрол ще включва установяване на буферни зони и пълна свобода за действие на израелската армия.
"Не се стремим да управляваме Газа, не се стремим да я окупираме. Но ние искаме да дадем на палестинците и на нас по-добро бъдеще. А това изисква да победим "Хамас", каза Нетаняху в началото на ноември и посочи, че трябва да се намери "цивилно правителство", което да управлява анклава.
Основния преговорен процес за бъдещето на Газа изглежда, че се води от САЩ.
От началото на войната досега американският държавен секретар Антъни Блинкен направи три обиколки в Близкия изток, като само миналата седмица беше в Израел, срещна с представители на Палестинската автономия, както и с външните министри на Египет, Йордания, Катар, Саудитска Арабия и Бахрейн, които имат най-голямо отношение към палестинския въпрос.
Само че идеята за някаква форма на чуждестранно управление не изглежда да е на дневен ред.
Съседен Египет е в разгара на собствена изключително тежка икономическа криза и отдавна се опитва да се предпази от преливане през границата на хаоса в Газа.
Едно от най-големите притеснения в Кайро е огромен поток от отчаяни и податливи към радикализация палестински бежанци, които да се насочат към Синай и местния клон на Ислямска държава.
Египетско участие в налагането на сигурност би било далеч по-приемливо за президента Абдел Фатах ел Сиси от директен ангажимент с управлението на палестинската територия.
От своя страна, богатите арабски държави като Катар наливат огромни средства, но не показват интерес да се намесят пряко. Там предпочитат да разглеждат палестинската кауза като инструмент за увеличаване на своето регионално влияние.
Действат като посредници и спонсори, което е далеч по-безопасно от това да оберат всички негативи от управлението на размирен и разрушен район. Същото важи и за Турция.
ООН може да предоставя хуманитарна подкрепа, но няма капацитет за нещо повече. Дори установяването на мироопазващ корпус би било трудно, имайки предвид нуждата от единодушно одобрение на Съвета за сигурност и конфликтните отношения между Русия, Китай и западните държави.
Освен това разполагането на "сини каски" със сигурност би било обвързано с някакъв план за прехвърляне на контрола над Газа на Палестинската автономия.
Тук идва основният консенсус за момента - самите палестинци няма да търпят чуждо управление и след някакъв преходен период Ивицата Газа трябва да бъде управлявана от Палестинската автономия, начело с партия Фатах на действащия президент Махмуд Аббас.
Това е и най-логичният вариант, имайки предвид, че той води другата най-влиятелна палестинска политическа сила, освен "Хамас".
Самият Аббас вече изрази готовност за нещо подобно след среща с Блинкен, но също така каза и че не би се върнал в Газа, "седнал върху израелски танк".
Все пак основният проблем не е превозното средство, което ще откара 88-годишния лидер, a фактът, че неговото управление има много ниско ниво на доверие.
Фатах е с изключително слабо присъствие в Газа. Първо партията изгуби от Хамас изборите в ивицата през 2006 г., а година по-късно двете организации влязоха във въоръжен конфликт помежду си, което още повече отхлаби контрола на Фатах върху Газа.
Същността на разделението между двете организации се крие най-вече в различния подход към общата палестинска кауза и отношенията с Израел.
Докато Фатах и Автономията разчитат на мирното разрешение на конфликта, то "Хамас" и други радикални организации като Палестински ислямски джихад не приемат каквото и да е сътрудничество с Тел Авив, отхвърлят всички споразумения досега и виждат въоръжената борба и екстремизма като единствен вариант.
От тази перспектива за много палестинци Автономията не представлява нищо повече от резултат на споразумение с врага, а управлението на Аббас е слабо и корумпирано.
За тях Фатах се е провалила не само в преговорния процес, но и в реакцията си срещу строежа на еврейски селища в територии на Западния бряг и изобщо предоставянето на сигурност за палестинците.
Това са съвсем реалистични обвинения, на чиито фон Хамас остава дълбоко внедрена във всеки един аспект от живота на населението в Газа. Тя на първо място е социално-политическа и религиозна организация, а едва след това - военна.
Има водеща роля в управлението на местните министерства, съдилища, джамии, социална дейност, здравеопазване, образование, търговия, икономика и инфраструктура. Ръководи и силите за сигурност в анклава - не само през собственото си военно крило, а и през полицията.
Всичко това означава, че организацията има огромна популярност, която допълнително задълбочава вече съществуващото разделение в палестинската общност.
Означава и че влиянието на Хамас няма как да бъде изкоренено напълно, дори организацията да бъде бъде с напълно унищожен военен капацитет.
