Концепцията за така нареченото двудържавно решение в продължение на десетилетия е водеща в опитите за разрешаване на израело-палестинския конфликт.
Тя предвижда създаването на независима палестинска държава, която съществува редом с Израел.
Годините на нестабилност в региона обаче превръщат тази задача в непосилна за изпълнение, въпреки множеството мирни инициативи.
Наслоили са се толкова много проблеми с политически, икономически, социален и дори чисто емоционален характер, че към момента разплитането на най-сложния съвременен конфликт изглежда по-далеч от всякога на фона на поредната брутална война.
За да разберем какво представлява двудържавното решение, трябва първо да разберем контекста на целия конфликт.
Израело-палестинският конфликт най-грубо казано е свързан с хилядолетните претенции на евреи и араби към Светите земи.
В края на XIX век част от тези претенции започват да придобиват по-конкретна форма чрез създаването на Световната ционистка организация и първия Ционистки конгрес, промотиращи идеята за завръщане на евреите в тяхната свещена родина, от която са били прокудени още в древността.
Така се полага началото на един постоянен миграционен процес, продължаващ в следващите десетилетия, а еврейските заселници влизат в конфликт със завареното местно арабско население в Палестина, която към онзи момент е провинция на Османската империя.
Някъде преди края на Първата световна война става ясно, че Империята е пред разпад и тогава правителството на Великобритания прави няколко грешки, които ще обрекат целия регион.
🇵🇸🇮🇱The Balfour Declaration & The Origins of the Israel-Palestine Conflict
— The Rest Is History (@TheRestHistory) October 17, 2023
Earlier this year on @EmpirePodUK, the great Anita Anand and William Dalrymple looked at how the Declaration planted the seeds of the conflict that continues to this day.@tweeter_anita @DalrympleWill pic.twitter.com/2CxO674YLO
От една страна Лондон обещава "дом за еврейския народ" в Палестина чрез декларацията на външния министър Артър Балфур към Уолтър Ротшилд, докато в същото време Върховният комисар за Египет Хенри Макмеън обещава на шерифа на Мека създаването на обединена арабска държава в замяна на подкрепа във войната срещу османците.
Арабска държава, тъй като идеята за отделна палестинска нация и държавност започва да става актуална едва към началото на 60-те с появата на Организацията за освобождение на Палестина (ООП).
Дотогава стремежите вървят по-скоро в линията на панарабизма или амбициите на отделните лидери на арабски държави, които започват да изникват в региона.
В крайна сметка нито един от двата ангажимента не е изпълнен, тъй като Великобритания и Франция вече са се разбрали да си поделят провинциите на Османската империя през тайното споразумение Сайкс-Пико.
Създадена е мандатната система за временно управление и в периода между двете световни войни мандат Палестина попада в рамките на британската администрация.
В този етап се засилва еврейската имиграция, провокирана от нацистките гонения в Европа, а с това се засилват и конфликтите между двете общности.
През 1947 година, след години на насилие между араби и евреи в Палестина, новосъздаденото Общо събрание на ООН гласува за създаването на две държави в рамките на територията, която е била управлявана от британците.
The UN partition plan in 1947 #IsraelGazaWar #Hamas #Gaza #Israel pic.twitter.com/5LwTFfRcty
— Minzoparade 🇪🇺🇨🇦🟧 (@Minzoparade) October 13, 2023
Решението е отхвърлено от арабските държави и прието от евреите. На 14 май 1948 г. на картата се появява Израел, а вместо същото да се случи с Палестина, коалиция от арабски страни, водена от Египет, Сирия и Трансйордания (Йордания), нахлува в новосъздадената еврейска държава.
Претенциите им са свързани с това, че евреите са узурпирали земята с помощта на САЩ и Европа, но зад тези претенции по-скоро прозират политически амбиции за лидерство в арабския свят.
Резултатът е катастрофа за тях. Точно така и назовават на арабски войната от 1948 година - Ал Накба (Катастрофата).
Израел извоюва своята независимост, но и окупира територии отвъд предвиденото от ООН и провокира първата голяма вълна от палестински бежанци - около 700 000 по тогавашни данни на ООН.
Дори тогава обаче арабските съседи отказват да подкрепят палестинска държава в териториите извън контрола на Израел. Ивицата Газа е поета от Египет, докато Западният бряг и Йерусалим остават във владение на Трансйордания.
Оттам нататък следват десетилетия на войни, конфликти, тероризъм и преди всичко наслагване на недоверие и омраза.
Един от основните моменти е войната от 1967 година, когато Израел буквално помита съпротивата на Египет, Йордания и Сирия чрез превантивен удар в контекста на набралия скорост крайновраждебен арабски национализъм на египетския президент Гамал Абдел Насър.
Конфликтът кулминира с израелска окупация на Западния бряг, Източен Йерусалим, Голанските възвишения, Ивицата Газа и Синайския полуостров, който години по-късно е върнат на Египет при едно от редките разведрявания на отношенията.
След тази война Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 242, която призовава Израел да се оттегли от окупираните земи. Там липсва конкретика, но въпреки това документът се счита за една от основите, около които се градят всички следващи етапи от помирителния процес.
Пред него обаче стоят редица ключови проблеми, а това са част от тях:
- Граници
Няма универсално приет консенсус къде да се тегли чертата. Най-често се говори за границите от 1967 година, но с изключение на някои от местата, където Израел има свои селища в замяна на друга територия като компенсация.
Ситуацията на терен обаче е такава, че Израел е доминантната сила в конфликта и трудно би приела толкова голям компромис за връщане назад.
Тук основен проблем се явяват множеството еврейски селища на западния бряг, които са считани за незаконни според международното право. Те са разпръснати навсякъде и колкото повече се разрастват, толкова по-малка става вероятността за установяването на хомогенна палестинска територия.
- Йерусалим
И двете страни претендират този град да бъде тяхна политическа столица с оглед на неговата културно-историческа стойност. Според идеята за двудържавното решение Западен Йерусалим трябва да бъде за Израел, а Източен - за палестинците.
В действителност целият град е под контрола на Израел, а през 1980 година е анексиран и обявен за столица на държавата. И до днес това решение не е прието от голяма част от международната общност, като едва няколко държави са разположили своите дипломатически представителства за Израел в Йерусалим. Една от тях е САЩ по времето на Доналд Тръмп.
Друг деликатен момент е достъпът и упражняването на контрол върху свещените места.
- Бежанци
Няколкото войни през десетилетията водят до над милион палестински бежанци. Голяма част от оцелелите и техните наследници днес живеят в съседните Йордания, Ливан, Сирия и Египет. Те имат претенции за компенсации и завръщане по родните си места, където в много случаи вече от поколения живеят други хора.
Обект на спорове е дали потомците също трябва да бъдат считани за бежанци със съответното право за връщане и компенсации. Една от гледните точки в Израел е, че правото за връщане представлява заплаха за съществуването на държавата.
Ситуацията се усложнява и от факта, че арабските страни имат противоречиво отношение към палестинските бежанци, които рядко получават политически права. И до днес в повечето арабски държави палестинците не получават гражданства и живеят в трудни условия. Това е ставало причина за вътрешни конфликти като Черния септември в Йордания.
- Сигурност
Големият страх на Израел е свързан с възможността Западният бряг да попадне под контрола на радикали като "Хамас", така както се случи с Ивицата Газа.
В момента контролът по сигурността повече или по-малко се осъществява от израелската армия, но при появата на суверенна палестинска държава това вече няма да бъде така.
За голяма част от обществото в Израел двудържавното решение няма да доведе до мир, а само ще предостави възможност за палестински радикали необезпокоявано да изградят база за атаки.
