Вечерта на 15 юни 2020 г. изстрели отекват над насъбралата се тълпа в град Албъкърки в щата Ню Мексико, САЩ. Един човек е тежко ранен и откаран в болница.
Изстрелите идват от група хора, нарекли себе си "гражданска защита" и събрали се за да бранят паметника на Хуан де Оняте и Салазар - испански конквистадор и откривател, първи губернатор на Нуева Мехико, от което произлиза и днешният щат Ню Мексико.
Инцидентът провокира местните власти да демонтират паметника няколко часа по-късно, а бъдещето му предстои да се реши. Акцията срещу статуята на Оняте е пореден епизод от редица подобни прояви, насочени срещу исторически фигури, чието наследство остава спорно в съзнанието на местното население.
За средностатистическия читател в България посегателството срещу паметниците на Колумб, Чърчил, Ганди, Цезар и крал Леополд Белгийски са своеобразна екзотика и проява на необоснована, крайнолява агресия.
Причината за това е, че тези фигури и тяхното отношение към колониалната история са относително непознати у нас. Проблемът с обратната гледна точка - евентуална съпричастност към хората, заели се да вандализират тези паметници, е че дори познавайки достатъчно добре колониалната история, е трудно да се даде каквото и да е адекватно оправдание за това откровено варварско отношение към миналото.
За разлика от България, където националната принадлежност и историческата памет са тясно обвързани с българския етнически произход, в САЩ етносът и дори националността имат малко отношение към историческото наследство на страната.
Причината за това е, че американската нация е по-скоро културен феномен, базиран на споделени ценности, отколкото плод на някакъв етно-политически процес, какъвто се наблюдава в Европа. Казано с други думи, ако за нашата история можем по-ясно да разграничим българско от да речем османско, в историята на САЩ всички съставни части - колонизатори, роби и местни, имат равен дял в историческото наследство на страната. Така Хуан де Оняте, Джордж Уошингтън и Барак Обама са все исторически личности от американското минало.
Отбелязвам всичко това, за да е ясно, че актовете на агресия в САЩ са насочени не към чужди на историята им фигури, а срещу монументи на личности, чието дело е пряко свързано с развитието на съвременната американска нация по един или друг начин.
Оняте е печално известен с клането, което организира срещу едно от племената пуебло, отговорно за смъртта на 13 от войниците му. От друга страна, на него Ню Мексико дължи много от селищата, които днес съществуват в щата.
Джордж Уошингтън е една от най-важните фигури в историята на САЩ, но той също така е робовладелец, използвал труда на предците на съвременните протестиращи. Означава ли това, че и статуите на първия президент на САЩ също трябва да бъдат свалени?
За да сме коректни в паралелите, акцията срещу Паметника на Съветската армия, останала в съзнанието на софиянци като "В крак с времето", не е еднозначна с действията на американците срещу статуите на Колумб и Онята.
Причината за това е много проста - ако Колумб и Онята са личности, чието дело е пряка и неделима част от историята на Съединените щати и Северна Америка като цяло, паметникът на РККА в Княжеската градина символизира една историческа недействителност. В българския случай говорим за монумент на чужда държава и армия, която окупира страната ни, въвежда тоталитарен режим и освобождава българския народ от интелигенцията, златния му резерв, пенсионния му фонд и огромна част от архивното му наследство.
Проблемът с поругаването на историческите монументи, свързани с колониалната епоха, е културен и исторически. Той показва липса на историческа зрялост и познание за собствената история на една нация, която иначе се гордее със способността си да асимилира и облагородява всички, стъпили в "земята на свободните и храбрите".
Незачитането на миналото и на историческите личности с техните позитиви и негативи говори за продължаващите поколение след поколение социални проблеми, с които американското общество не успява да се справи.
Показателен е лозунгът на една от протестиращите в Албъкърки дами - "Бунтовете са средството на онези, които остават нечути". Нуждата от свобода на изразяване е ключов елемент от развитието на човешките общества. Редно е обаче тази свобода на изразяване да бъде разнопосочна.
В продължение на няколко десетилетия в света продължава една особена културно-политическа еманципация, която е насочена към претворяване на реда, наложен в епохата на империализма (1834-1914 г.).
Двете Световни войни са най-сериозният катализатор на този исторически процес, но към него следва да се добавят младежките движения през 60-те години на XX век, деколонизацията, разпадането на комунистическия блок и сътресенията, причинени от глобалните икономически кризи, политическите революции, а от скоро и глобалната пандемия.
В своята същина, този процес е ответна реакция на налагания преди това комплекс, формулиран в сентенцията "Rise of the West and fall of the rest" ("Възходът на Запада и падението на всички останали").
Става дума за идеята, че единствено европейската цивилизация е произвела политическа и културна база, която е достойна да води напред човечеството. Тази концепция предизвиква остра реакция сред обществата от т.нар. Трети свят и в крайна сметка се доразвива чрез приемането на концепцията за "бяло превъзходство" и "привилегиите на белите".
Днес живеем в свят, белязан от принципа на политическата коректност - идеята, че всяко изказване трябва да бъде внимателно преценено така, че да не накърни достойнството и правата на която и да е социална или етническа група в дадено общество.
Проблемът на тази коректност е, че тя работи избирателно, именно защото е свързана неразривно с идеята за "белите", чието време на необуздани възможности е минало. Крайните привърженици на тази концепция разглеждат сегашната епоха като време за разплата.
За жалост, агресивната реторика обезличава и компрометира достойни каузи като грижата за социално слабите, нуждата от реално равенство и еманципация на жените и правото на социално самоопределение на всеки индивид. От историческа гледна точка, политическата коректност създава един фундаментален проблем - преиначаването на миналото.
В желанието си да пренапишат колониалната история, мнозина днешни изследователи и писатели започват да пропускат редица факти от развитието на колонизацията, които е важно да се знаят и помнят.
Европейската търговия с роби от Африка стартира активно ок. 1460 г., когато Португалия започва да изнася първите групи поробени чернокожи от Западна Африка към своите островни владения в Атлантическия океан - Мадейра, Азорите, Кабо Верде и т.н.
Причините за избора на роби вместо свободни заселници са две. Първата е, че няма достатъчно свободни заселници, а тези, които са налични, имат права и привилегии, и няма как да бъдат накарани да работят на плантациите. Втората причина е, че европейските заселници нямат същата резистентност към заболяванията в тропическия и субтропичния климат за разлика от африканците, които са израснали в тези условия.
Тези два фактора бързо налагат робовладелската икономика като предпочитана форма на организация на работната сила. Със завладяването на все повече територии в Новия Свят португалци, последвани от испанци, а след това и от холандци, французи и англичани, се срещат и с трети ключов фактор - обезлюдяването.
Плъзналите от Европа болести помитат Америките в рамките на около век между 1520 и 1620 г. За да се компенсират загубите е решено да се разшири търговията с роби от Африка - най-бързия и лесен начин за докарване на работна ръка преди Индустриалната революция да изпрати обеднелите селяни в градовете.
Тази история е добре позната. Това, което не се знае, е, че повечето или по-скоро почти всички от над 10-12 милиона чернокожи, превозени от Африка към Америките между 1500 и 1800 г., са заловени и продадени в робство не от европейските търговци, а от своите съплеменници или хора от съседните племена и държави.
Всъщност, до началото на XIX век африканците много ревностно охраняват правото си да ловят и продават роби.
Опитите на европейците да прескочат посредничеството на местните вождове водят до поредица от конфликти, които завършват винаги със съюзяване на африканските племенни лидери срещу чужденците и заплахата от пълното прогонване на "белите", дръзнали да се набъркат в лова на роби.
Единствените изключения са мулатите, родени от смесени бракове, на които е позволено да се интегрират в местните общества и да станата част от системата за залавяне на хора.
Втори важен, но непознат елемент от търговията с роби е, че в обратна посока - към Азия и Близкия Изток, са извозени почти толкова роби, колкото и към Америките. Това става посредством търговци от Арабския полуостров (най-вече Оман) и Османската империя, работещи в съзвучие със свои колеги в Индия и Персия. Роби се превозват и през Сахара - по маршрутите през Алжир, Либия и Египет.
Между 600 и 1600 г., преди началото на презокеанската търговия, арабските търговци изнасят над 6 милиона души от Африка. Смята се, че търговците на роби, които обслужват Азия и вътрешния африкански пазар, продават над 14 милиона души до средата на XIX век. Странно обаче, днес не се говори за търсене на извинение от страна на близкоизточните държави за търговията с роби.
Третият важен момент, който се забравя, е кой слага край на робската търговия. След над 2000 години, в които Африка постоянно се обезкървява от собственото си население, именно европейците са тези, които слагат край на масовата търговия с роби.
Да, европейските колониални сили имат вина за превозването на огромен брой хора в рамките на около 300 години, но именно те са и хората, които прекратяват тази безспорно човеконенавистна практика. Великобритания е първата държава, която започва да води борба с робските мрежи, последвана е от Франция, а в последствие и Нидерландия и останалите европейски страни.
Основен отпор на тази анти-робовладелска политика стават именно африканските вождове, които поколения наред крепят собственото си богатство и сила на износа на хора. Пресъхването на този доходоносен бизнес съвпада точно с периода на упадък на крайбрежните държави в Африка и тяхното постепенно подчиняване от колониалните сили, които вече не искат да изнасят хора, а ресурси от Черния континент.
Приемането на вината от страна на европейските и американските народи за трафика на роби е важен момент от тяхната история. Не по-малко важен е и моментът, в който потомците на тези роби ще започнат да възприемат колониалното наследство в цялата му пълнота, а не само в онази част, която показва ролята на предците им като жертви.
В този контекст, шумните лозунги на чернокожите активисти доста напомнят едностранчивия, робски прочит на собствената ни история.
Когато посочваме останалите заради тяхното историческо късогледство, е редно да се замислим за своите собствени пропуски по отношение на миналото на нашия народ и неговото реално място в историята на Балканите и Европа.
Проблемът с приемането на историческото минало на САЩ в неговата пълнота е дълбок и болезнен. Докато не бъде решен обаче, тази нация ще бъде постоянно тормозена от хронични сътресения, подобни на това, което наблюдаваме в момента. Пътят към преодоляването на кризата минава най-напред през образованието и адекватния прочит на грамадната историческа основа, върху която е построена американската нация.
И накрая ще си позволя да цитирам чернокожия политик и обществен деец Буукър Т. Уошингтън (1856 -1915 г.), който към края на живота си заявява по повод правата на чернокожите: "Боя се, че съществува една определена група лечители на расовите проблеми, които не желаят пациентът да се оправи, защото до тогава, докато болестта е на лице, те ще имат възможност не само да си изкарват прехраната, но и да добиват популярност пред обществеността."
