През последните седмици далечният за нас регион на Източна и Югоизточна Азия сякаш изглежда по-горещо от всякога място. И не става въпрос за глобалното затопляне или климатичните промени, а за повишаващото се напрежение между глобалните и регионалните сили.
Само в рамките на септември Северна Корея направи три изпитания на ракети, при условие че в деветте месеца от началото на годината досега бяха направени само два подобни теста. Първо в средата на месеца бяха изпробвани крилати ракети със среден обсег, а след това тази седмица бе извършен тест и на ракета с близък обсег.
Разбира се, тези изпитания съвсем не са случайни.
Te се случват в контекста на новото тристранно споразумение в областта на отбраната и сигурността между САЩ, Австралия и Великобритания. AUKUS, както е известно, ще бъде платформа с цел задълбочаване на сътрудничеството между трите държави, като един от основните му компоненти към момента е споразумение за предоставяне на американски и британски технологии, с чиято помощ Австралия ще може да изгради собствени ядрени подводници.
При всички положения такъв тип сътрудничество има капацитет да промени регионалния баланс на силите. Не само защото Австралия в близките години най-вероятно ще стане седмата държава в света с флот от ядрени подводници (наред с получаването и на технологии за използване на балистични и крилати ракети с далечен обхват), но и защото само по себе си AUKUS е само част от разширяващия се американски ангажимент на САЩ към Азия за сметка на Близкия Изток и войната с тероризма.
Този процес на преориентиране започна още по времето на Барак Обама, продължи през администрацията на Доналд Тръмп и сега очевидно кулминира при управлението на Джо Байдън. САЩ вече се изтеглиха от Афганистан, по-рано през годината бе обявено, че същото ще се случи и в Ирак, като всичко е съпроводено с отделянето на все повече ресурси в посока Азия.
Това става както в многостранни формати като AUKUS, така и чрез двустранно сътрудничество.
Извън новото споразумение с Великобритания и Австралия, Байдън още при встъпването си в длъжност инициира активност на позабравения четиристранен формат за сътрудничество в областта на сигурността с Индия, Япония и Австралия.
В същото време се укрепват и двустранните отношения със стратегически регионални партньори като Южна Корея, чието доверие в американското партньорство бе до известна степен увредено заради изолационалисткия характер на "America First" политиката на Тръмп.
Така например администрацията на Байдън през лятото одобри сделка за 260 милиона долара за продажба на ракети с прецизно насочване на Южна Корея и поднови годишните съвместни военни учения с южнокорейската армия, които бяха прекратени от Тръмп през 2018 г.
Макар и да не е пояснено експлицитно, все пак е повече от ясно, че такъв тип споразумения като AUKUS са насочени преди всичко към намаляване на регионалното влияние на Китай. А където е Китай, там обикновено са и техните верни съюзници в Пхенян.
Все по-големият ангажимент на САЩ към Индо-Тихоокеанския регион нямаше как да не предизвика реакция от страна и на Северна Корея, имайки предвид тесните отношения по оста Пекин-Пхенян, както и взаимната обвързаност със сблъсъка на Китай и САЩ по отношение на глобалната търговия, технологиите, човешките права, Тайван, както и конфликта за Южнокитайско море.
Като по часовник се явяват и ракетните тестове от този месец. Всеки път, когато има ескалацията в отношенията на САЩ и Китай, Северна Корея активизира отново своите опити.
Последният идва не само на фона на обявяването на AUKUS, но и в същия ден, когато Южна Корея пусна на вода нова стратегическа подводница собствено производство с балистични ракети, и почти едновременно с изказването на севернокорейския представител по време на годишното общо събрание на ООН в Ню Йорк. В него той обвини Вашингтон в упражняването на "враждебна политика" и също така заяви, че никой не може да отрича правото на Северна Корея да произвежда и тества оръжия.
Седмица преди това пък севернокорейското външно министерство реагира остро спрямо AUKUS, като определи, че "подобни действия ще провокират надпревара в ядреното въоръжаване."
Такива твърдения трудно могат да бъдат коректив за каквото и да е, имайки предвид, че идват от режим, чието съществуване се крепи почти изцяло на ядрените оръжия.
Логично на този фон в момента американската дипломация изглежда да е в задънена улица в отношенията си със Северна Корея, без каквито и да е възможности на хоризонта за ограничаване на ядрената и ракетната програма на Пхенян - проблем, с който безуспешно опитват да се справят поредица американски президенти.
Първо Джордж Буш-младши позиционира Северна Корея в "оста на злото" заедно с Иран и режима на Саддам Хюсеин в Ирак, а след това покани Пхенян в така наречения "шестстранен" формат за мирни преговори, който включваше още Южна Корея, Китай, Япония и Русия. Обама от своя страна опита с подхода на "стратегическо търпение" - налагане на санкции и едновременно водене на преговори с обещания за облекчения.
Доналд Тръмп пък приложи политиката на "максимален натиск", която за известен момент дори изглеждаше, че дава резултат. Режимът в Пхенян се огъна и в крайна сметка се стигна до първата среща очи в очи между американски президент и върховен лидер на Северна Корея. Дори това обаче не води до резултати.
В крайна сметка винаги досега режимът в най-добрия случай дава неясни и мъгляви обещания за денуклеризация, без конкретни ангажименти и график.
Реално погледнато тази карта се използва всеки път, когато в Пхенян се почувстват под сериозен натиск. Съществува установен модел, при който севернокорейците се съгласяват да прекратят или забавят своята ядрена програма, но впоследствие не се придържат към поетия ангажимент. Или казано с други думи - просто лъжат. Подобни сценарии се разиграват последователно през 1985 г., 1992 г., 1994 г., 2005 г., 2007 г. и 2012 г.
В никакъв случай не бива да се пропуска и ролята на Китай в цялото уравнение.
Севернокорейската икономика до такава степен е зависима от китайските стоки, хуманитарна помощ и енергийни ресурси, че режимът в Пхенян много трудно би се задържал за дълго без подкрепата на Пекин. Всъщност самото съществуване на Северна Корея като държава винаги се е използвало като удобен инструмент - буферна зона между Китай и американското военно присъствие в региона, както, разбира се, и лост за оказване на влияние и натиск, който се активизира при нужда.
Да, двете държави често имат трудни отношения, но въпреки спорадичните разногласия, все пак досега Ким Чен Ун почти винаги е бил на посещение в Пекин преди каквито и да е важни срещи на най-високо ниво по отношение сигурността на Корейския полуостров.
Затова и в крайна сметка са толкова трудни преговорите с режим като този в Пхенян.
На фона на затъналите преговори в момента, реално Байдън залага на силата, за да окаже достатъчно натиск и да принуди севернокорейците да седнат отново на масата за преговори "навсякъде, по всяко време, без условия".
В този смисъл единственият въпрос не е дали ще има следваща криза, а по-скоро кога ще се случи тя.
