Вече седмица НАТО е разтърсено от една от вероятно най-големите дипломатически кризи в историята си, след като Франция отзова своите посланици от Вашингтон и Канбера в контекста на новото тристранно споразумение в областта на отбраната и сигурността между САЩ, Австралия и Великобритания.
AUKUS, както е известно, ще бъде платформа с цел задълбочаване на сътрудничеството между трите държави и е насочено преди всичко към намаляване на регионалното влияние на Китай.
Един от основните му компоненти към момента е споразумение за предоставяне на американски и британски технологии, с чиято помощ Австралия ще може да изгради ядрени подводници.
Това обаче стана причина Канбера да разтрогне многомилиардна сделка за отбрана с Париж за строеж на голям брой конвенционални подводници с дизелово задвижване, заявявайки, че вече то не отговаря на националните интереси на Австралия.
В отговор Франция обвини австралийските власти в умишлена измама и отзова посланиците си в Австралия и САЩ за консултации.
В света на дипломацията това е един от най-острите начини за демонстрация на несъгласие, като представлява последната стъпка преди пълно прекъсване на дипломатическите отношения. Без съмнение текущата ситуация е най-сериозната криза между евроатлантическите партньори от последните десетилетия насам, като дори разривът между САЩ и Турция не доведе до отзоваване на посланици.
И в голяма степен Франция има за какво да претендира.
Външният министър Жан-Ив льо Дриан определи AUKUS като "едностранно, брутално и непредсказуемо решение" и "забиване на нож в гърба". В този смисъл претенциите на Париж вървят по две основни линии - по отношение на бизнеса и по отношение на дипломацията.
Без съмнение разтрогването на сделката за конвенционалните дизелови подводници е много тежък удар освен за френския военно-промишлен комплекс, но и изобщо за европейската оръжейна индустрия като цяло.
Споразумението с Австралия бе най-голямото отбранително такова в историята на двете страни и по-различни оценки бе на на стойност между 35 и 40 милиарда евро. Според него френският оръжеен гигант Naval Group, в сътрудничество с австралийски партньори, трябваше да изгради общо 12 подводници от клас "Attack" - напълно нов клас, който е проектиран специално за нуждите на австралийските военноморски сили.
С излизането на Великобритания от ЕС, една голяма част от европейския военно-промишлен комплекс остана доминиран от Франция, а само Naval Group има над 15 000 служители в 18 държави.
До този момент разтрогването на сделката ще значи загуби на около 2 милиарда евро средства, които са изразходвани в етапа на проектиране, а в дългосрочен план загубите ще се измерват в десетки милиарди под формата на пропуснати ползи и загубени работни места.
Що се отнася до дипломацията, французите се почувстваха засегнати, тъй като самата платформа AUKUS се оказа пълна изненада за тях и се случи без каквато и да е комуникация и съгласуване с Париж.
Преговорите с Канбера явно са се водили тайно в продължение на месеци, а френският президент Еманюел Макрон научи новината за AUKUS едва в последния момент в необичайно за Байдън действие на фона на очакванията, че неговата администрация ще бъде значително по-предсказуем и предвидим партньор в сравнение с Доналд Тръмп.
Нещо повече - ситуацията е дори по-неприятна, тъй като Индо-Тихоокеанския регион е място, където Франция има много интереси.
Най-малкото там има над 1,5 милиона граждани на ЕС в отвъдморските територии на Франция - островите Реюнион, Майот, Нова Каледония и Френска Полинезия. По тази линия самата сделка за подводници с Австралия бе една от основите, както на френската, така и на общоевропейската стратегии за Индо-Тихоокеанския регион.
Освен това в Париж през последните десетилетия винаги се оказват като надеждни партньори с глобално мислене и с готовност да се ангажират военно, когато има нужда. Нещо, което е видимо от 2012 г. насам по отношение на борбата с радикалния джихадизъм в Африка. Това прави действията на Вашингтон дори още по-болезнени, особено като се вземе предвид, че чисто исторически Франция винаги е поддържала топли отношения с Вашингтон, датиращи още от американската война за независимост.
Да, само че Вашингтон има не по-лоши контакти и с Канбера, а за самите австралийци по-логично изглежда многостранното сътрудничество със САЩ и Великобритания, отколкото двустранното такова с Париж.
На първо място стои чисто културно-историческото разбирателство между петте англосаксонски държави - САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия. То се олицетворява в редица споразумения като CANZUK в областта на икономиката и "Пет очи" - в областта на военното разузнаване.
От друга страна, според Канбера Европейският съюз има твърде мека и компромисна позиция спрямо Китай. В Европа Пекин често пъти се разглежда през призмата на евентуален инвеститор, както и партньор по отношение на въпроси като търговия и климатични промени.
Намирайки се в региона на Китай обаче, австралийците се оказват под пряка заплаха и непрекъснат натиск в контекста на разширяващото се регионално влияние и претенции на наследниците на "Поднебесната империя". Това се изразява в намеса в политиката, кибератаки срещу австралийски институции, търговска война, агресивно настъпление в Южнокитайско море и строеж на изкуствени острови, което пък е подкрепено от безпрецедентно увеличение на китайския военен флот.
Затова и може би не бива да бъде чак толкова голяма изненада, че правителството на премиера Скот Морисън предпочита американско-британското предложение пред френското.
Не само от практична гледна точка, защото ядрените подводници имат значително по-голям капацитет от конвенционалните, и ще бъдат придружени от технологии за използване на балистични и крилати ракети с далечен обхват, но и защото САЩ изглеждат значително по-ангажирани спрямо Китай, отколкото Европа.
Още от времето на Барак Обама Вашингтон започна процес на преориентиране на акцента на своята външна политика от Близкия Изток и войната с тероризма към Азия и сдържането на Китай. Това продължи през администрацията на Тръмп, а в момента кулминира с действията на Байдън.
Така, още с встъпването си в длъжност, той вдъхна нов живот на позабравения четиристранен формат за сътрудничество в областта на сигурността с Индия, Япония и Австралия и като цяло засили американското военно присъствие в региона.
Именно като продължение на тези действия идва и AUKUS.
Чрез него САЩ, Австралия и Великобритания реално поеха един контролиран риск да увредят в краткосрочен план съюзническите отношения с гордата Франция, за сметка на евентуалните дългосрочни ползи в противопоставянето с Китай.
Ясно е че разривът с Париж няма да продължи дълго, въпреки първоначалните остри реакции, провокирани от шока.
В известен смисъл има логика идеята за AUKUS да е държана в тайна, тъй като това щеше да доведе до опити на Франция да саботира преговорите и да налага санкции, а вероятно влошаването на отношенията щеше да продължава с месеци.
Сега правителството на Макрон е поставено пред свършен факт и вариантите за реакция са ограничени единствено до възможности за отговор по дипломатически път. Нещо повече в момента би изглеждало като пресилена реакция в международен план и би било катастрофално за отношенията на двете страни. Нещо, от което Франция определено няма да има полза.
В момента това, което Вашингтон трябва да направи, е да компенсира своя съюзник.
Първите признаци вече са налице, тъй като Байдън вече говори със своя колега Макрон, а двамата ще се срещнат и лице в лице в края на октомври. Още отсега бе намекнато и за един от вариантите за компенсация, като в комюникето на Белия дом след срещата, бе обявено, че САЩ ще се ангажира с повече подкрепа за контратерористичните операции на Франция в Сахел.
По-рано през годината Макрон декларира, че ще изтегли повече от половината от военния потенциал там, а вероятно финансовата и оперативна тежест оттук насетне ще бъде споделена по равно с американците, които също имат бази в региона.
В този смисъл определено има и други варианти, чрез които Байдън да компенсира най-стария приятел на Америка. Въпросът е, че това трябва да се случи ясно и видимо, както и с достатъчно финес, така че едновременно да успокои Париж, но също така и да не урони доверието на останалите съюзници. Особено след начина, по който се случи изтеглянето от Афганистан, оставило страната в ръцете на талибаните.
Защото в крайна сметка никога не е добре, ако като президент ти излезе името на някой, "който забива ножове в гърба".
