Израел ще отмъсти за мащабната въздушна атака на Иран от събота вечерта, когато над 300 дрона, крилати ракети и ракети земя-земя бяха изстреляни към територията му, просто не точно сега.
Заседанието на военния кабинет на Израел не доведе до яснота кога точно ще дойде този отговор, но страната обяви, че си запазва правото на такъв, който ще дойде "в най-подходящото време".
Истината е, че в момента нито Израел, нито Иран биха имали полза от открит военен конфликт. САЩ също предупредиха, че не биха подкрепили евентуален отговор на Тел Авив, за да не се стига до разширяване и задълбочаване на конфликта в региона.
Проведеното в неделя вечерта специално заседание на Съвета за сигурност на ООН изобилстваше от сочене с пръст за вина за конфликта, но големите играчи, включително Китай и Русия, призоваха за сдържаност и деескалиране.
За подобен сценарий на заглушаване на конфликта помага и че до голяма степен атаката на Иран беше провал. От всички изстреляни ракети и пратени в нападение дронове едва 9 ракети са преминали през противовъздушната отбрана (ПВО) на Израел. Всичко останало е било прихванато от израелските сили или от партньори като САЩ, Великобритания и Йордания.
Затова в момента всичко говори за намаляване на напрежението между двете страни в Близкия изток. Това обаче не означава, че огънят няма да продължи да тлее и няма да избухне в един следващ момент.
Враждебното отношение между Израел и Иран е факт от десетилетия насам, но досега двете държави избягваха да се атакуват открито.
От една страна, Техеран действа посредством множеството си проксита като палестинските Хамас и Ислямски джихад, ливанската Хизбула, хутите в Йемен или други по-малки милиции, за да атакува цели на Израел и да тормози свързани с еврейската държава кораби в топлите морета.
Някои експерти описват тази тактика като изграждане на "огнен пръстен" от разнородни прокси играчи около Израел, който бива финансиран, обучаван и въоръжаван от Техеран.
Тази своеобразна коалиция има множество цели, включително да ограничи влиянието на Саудитска Арабия и САЩ в региона, но също така и да пречи на Израел и да го държи под напрежение.
От друга, Израел до момента не е нанасял открити удари по иранска територия - всичките му атаки са били чужда територия (най-вече Сирия и Ливан, но не само). Изключения правят тайни атаки на иранска територия, които обаче позволяват публично разграничаване и отричане.
Така че ако очаквате началото на Третата световна война, можете да почакате. Подобно нещо би означавало да се вложат много по-сериозни ресурси и много повече организация, а нито една от двете страни не е готова.
Абсолютно показателно е, че иранското нападение се провали. Израел разполага със сериозна противовъздушна отбрана, а на своя страна (за защита) може да разчита на съюзници.
За да направи нещо по въпроса, Иран трябва да вложи сили на терен, което изисква огромни ресурси и не е сигурно, че ще постигне някакъв реален успех.
Иранските сили сами по себе си нямат боеспособност да се справят с Израел, а ще трябва да разчитат на милициите си и на подкрепа на страни като Русия и Китай, която си има своята цена.
За капак на всичко една пълномащабна атака ще означава и тежки репутационни щети за режима в Техеран.
С други думи - ако Иран иска да удари наистина Израел, ще трябва да играе вабанк, като активира всичките си ресурси, без да има истинска сигурност в победата.
Тук е важно да се спомене, че дори при своето нападение от миналата седмица, Иран не се стреми да ескалира конфликта и всъщност работи много усилено, за да избегне ескалация.
Ако нападението беше по-успешно, това лесно можеше да даде на Израел и съюзниците им от САЩ извинение да отговорят с далеч по-тежък и нанасящ щети удар.
За аятоласите в Техеран сегашната атака беше неизбежен ход в отговор на въздушното нападение на Израел над иранското консулство в Дамаск, при което загинаха четирима генерали от Иранската революционна гвардия.
Подобен ход за тях беше не само отмъщение за смъртта на водещи военни фигури, но и един вид предупреждение към Израел - да се знае, че ще бъде отговорено на всеки един по-рязък ход срещу ирански позиции.
От своя страна, Израел също няма прагматичен интерес да ескалира конфликта с Иран.
Въпреки че от десетилетия насам страната разчита на принципа на възпиращите отговори, които по жаргонен начин биха могли да бъдат описани с принципа "око за две, зъб за чене".
Идеята тук е, че когато някой те удари, ако искаш да си сигурен, че няма да ти посегне отново, му отвръщаш с 10 пъти повече сила.
След нападението на Хамас от 7 октомври миналата година, Израел си припомни този принцип, нахлувайки в Ивицата Газа. Именно Газа в момента обаче се явява една от основните пречки пред по-тежък отговор спрямо Иран.
В момента властите в Йерусалим са вложили голямата част от силите си именно в операцията в палестинската територия, като се готви прочистване на град Рафах - нещо, което среща широка международна съпротива, включително и от Вашингтон.
Заради войната в Газа международната репутация на Израел падна рязко, подкрепата от САЩ намаля, а подготвяното с години сближаване с арабските държави от Персийския залив остана на пауза.
Така че сега израелската армия и по-голямата част от израелското правителство се стремят да разрешат военните си проблеми, а не да ги увеличават.
На всички е ясно, че израелски отговор сега спрямо иранската атака ще доведе до сериозна ескалация, докато заявеното запазване на право за евентуален бъдещ отговор (който неминуемо ще дойде в един момент) не струва нищо.
Ако Йерусалим наистина иска да удари Иран и да разбие изградената ос от милиции и групировки, верни на режима в Техеран, ще му трябва доста по-сериозна международна подкрепа.
А това означава връщане преговорите със Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и останалите държави противници на Иран в региона. Към момента заради ситуацията в Газа това няма как да се случи.
Така че вероятно ще минат години, преди да говорим отново за истински и тежък отговор на Израел.
Дотогава обаче никой не може да каже докъде вече ще се простира иранската обвързаност с Русия и Китай.
Така че засега можем да очакваме двете близкоизточни държави да се върнат към досегашните си стратегии и да продължат метафорично да се ритат по кокалчетата.
