Поезия във време на проза

Сигурна съм, че не всеки ден могат да бъдат написани стихове. Не всеки ден можем да ги четем. Има си цели времеви отрязъци, в които поезията не се ражда и не живее. Просто казано, има си времена за поезия и други - за проза.

Когато животът тече интензивно, когато нещата се случват интензивно, промените са толкова резки и понякога големи, че няма кога и как да ги обмисляме, само участваме в тях или ги преживяваме - в такива времена май се пише поезия.

Когато ходът на живота стане бавен, вял, апатичен дори, когато няма в какво кой знае какво да вярваме, когато ритъмът е равен, а случващото се предвидимо - тогава като че ли е време за проза. За връщания назад, за оглеждане, обмисляне и рефлексии.

Мислех си, че последните 5-6 години са точно такова време. В което силните поетически гласове от средата и края на 90-те постепенно замлъкнаха. Епизодични появи на силни книги от авторите, които направиха тези години толкова ярки и мощни именно в поетическо отношение, не променят нищо. Напротив. Стоят самотно и изолирано сред общо взето силните прозаически явления от последните години.

Именно затова фестивалът "София: Поетики" е важен за всички онези, които четат и пишат поезия. Защото той не просто среща различни поколения автори, не просто е своеобразен преглед на това какво правят българските автори днес, а е един по-широк, отворен поглед не само към думите, но и към музиката, прави естестествен, непринуден и свободен диалога между тях. И всичко това в едно място, което привлича не само защото е сред природата, а защото е и естествена софийска среда - Езерото с лилиите в Борисовата градина.

И фактът, че събира толкова много публика, толкова млади хора, е още един знак, че поезията не си е отишла от живота ни. Ако сме загубили сетива за нея - сега можем да поправим това. Защото ето я, има я, сред нас, за нас.

Всъщност идеята "София:Поетики" не е нова, тя е десетгодишна. Зад нея стои писателят Ясен Атанасов, а първият фестивал се проведе през струващата ни се вече толкова далечна 2000 г., в Археологическия музей, в София. Победител в него беше Ида Даниел. След нея печелят Тома Марков през 2008 г. и ЯRсен Василев през 2010.

Тази година беше петото му издание, но за втори път с международно участие и то значително по-силно от миналата, с поети от САЩ и Великобритания, Турция, Гърция и Румъния: Валери Коултън, Питър Уо, Гьокченур Ч, Фиви Яниси, Мехмед Алтън, Едуард Смолфийлд, Андра Ротару  и др.

Техните изпълнения бяха не само озвучени, но и доразвити по своеобразен начин от музиката на Unknown Pleasures, които са известният ни виолист Валентин Геров и двама от Ambient Anarchist - Александър Даниел и Тодор Стоянов.  

Както и миналата година началото беше на прозаиците. Радослав Парушев беше първи със съвсем нов разказ, който тук прочете за първи път пред публика. Едно от парчетата на живеещата във Виена Леони Ходкевич представи неин приятел, чухме много добри неща от Тодор Тодоров и Ангел Игов (разказ от публикуваната му вече книга). Прозаическите четения бяха озвучавани от диджейсет на Surbahar.

Преход между прозата и поезията беше проектът „Да изядеш ябълката"*, наречен театрална ситуация в процес. Това е опитът на актьорите Стефка Янорова, Александър Митрев, Петър Мелтев и Юлиян Петров, режисирани от Ида Даниел, да извадят думите от конкретното тяло на конкретния текст - книгата „Неспокойни истории", да ги поставят в нова среда, да изследват как те стигат до публиката и какво ново значение придобиват.

Най-голям интерес и най-голяма публика разбира се събраха поетите. Всъщност с поетическите четения, съпроводени с музиката на КсеТоФон, Котки Под Коли, Nasekomix и Блуба Лу наистина започна вечерта на фестивала. И не само защото постепенно се смрачи, думите вече бяха завладяли пространството около сцената, а и защото видяхме наистина събрани заедно едни от най-добрите ни поети.

И да, зная, че вкусовете за поезия са твърде различни, че често те са изградени от училищния канон и останали някак „замразени" от него, но това не променя факта, че чухме нови стихове от водещи поети на 90-те (липсваха, или поне на мен, само имена като Ани Илков, Георги Господинов, Елин Рахнев).

Ще започна с Владимир Левчев, емблематична не само творческа, но и интелектуална фигура от началото на 90-те, Миглена Николчина, без която т.нар. „академична" поезия определено не би била същата, лично на мен една от любимите ми поетеси Силвия Чолева, за която твърдя, че почти няма поетическа книга-компромис, мъдрият минималист Петър Чухов и умният, фин и дълбок Илко Димитров. Борис Роканов специално пристигна от Пловдив за да чете на Езерото, припомнихме си и Румен Баросов, едно от имената зад наистина култовото списание „Ах, Мария".

Както винаги когато става дума за поезия и този път тук беше Тома Марков. Много силно присъствие имаше на едно последващо поколение поети, някои от които ученици на първите или поне повлияни от тях, като Камелия Спасова и Мария Калинова, самият Ясен Атанасов разбира се, и моите лични фаворити Димитър Кенаров и особено Галина Николова - може би най-безшумната, прибрана, нюансирана, дълбока и внимателна, минималистично красива поетеса от поколението на родените през 70-те.

Най-хубавото от всичко обаче е именно това, че стана ясно, стана наистина кристално ясно, че имаме много, много силно ново, младо поколение в поезията. Родените през недалечните 80-те, заявили се още на миналото издание на фестивала, сега доказаха, че тогавашната ни радост и очаквания не са били напразни. Надежда Московска, Иван Христов, Иван Димитров, ЯRсен Василев, Стефан Иванов влизат наистина с нови гласове, свободни, необременени, внимателни към думите, ценящи ги, можещи да изразяват много с тях - всички те с отношение към публиката си, с ярко сценично  присъствие и даващи ни надежда за бъдещето на поезията, такава, каквато я искаме и обичаме.

И накрая нещо извън поетиките. Поезията не е просто редене на думи и словосъчетания, употреба на стъпки, римуване и т.н. Тя не е и просто избор на думи, означаващи състояния. Също така не е и елементарно повторение на личното местоимение за първо лице, единствено число  - „аз".

Поезията е друг, отделен свят, за да я разбираш и четеш, още повече за да я пишеш, се изискват сетива, дълбочина, опит в четенето, въображение и зрение за другостта на света, способност да вложиш всичко това в думите.

Казвам го защото не само не е лесно да четеш поезия, не е лесно и да я разбираш. Затова, въпреки че ценя свободата на избора, отношението и изразяването им, много ми се иска не всеки втори да се произнася авторитетно за нея.

Когато хейтваме и такива крехки, красиви и важни неща като поетическите думи, няма кой знае колко да ни остане за обичане. А и е просто - ако не можем да четем поезията такава, каквато се пише днес тук и сега - ами да хващаме прозата. И това е.

* Книгата "Да изядеш ябълката" е на Катя Атанасова (б.р.)