От години слушаме за изравнени възможности във футбола. Изненади вече отдавна няма, всичко е възможно и на световни и на европейски първенства. Аутсайдери повалят и унижават фаворити без страх от имената им.
Явно на планетата остана само една футболна силица, за която не всичко е постижимо, и в главата на която се е загнездило, че има победими и непобедими съперници.
Това, разбира се, е България. Страната на ограничените възможности (не само) във футбола.
Ние нарушаваме дори най-елементарното студентско правило - не се късай сам преди изпита, независимо дали си чел инли не.
Изтегля се жребий за квалификациите и ние вече сме развели бяло знаме - фаворитът бил изявен, ние се борим за второ място. Накъде с такава нагласа, би запитал гражданинът Соколовски или Орловски - Героят на Тодор Колев в "Опасен чар". Наникъде.
Падаме се срещу Дания по пътя към световното през 2002 г. и вече сме се отписали сами. Паднахме по конфузно безпомощен начин у дома в решителния мач. После на мондиала датчаните не показаха нищичко, едва излязоха от групата, а на осминафинала Англия ги смаза за 20 минути с 3:0.
По пътя към световното през 2006 г. срещнахме кошмарните шведи, които не плашат никой друг в европейския футбол, освен България. Биха ни два пъти по 3:0. Та те три гола вкарват само на бенефиси и когато играят срещу нас. На германския мондиал не впечатлиха и отпаднаха на осминафинал. После срещнахме Холандия и пак се целихме във второто място, първото го бяхме отписали. Какво страшно има в холандците? Те после бяха пометени от Русия, която пък не се класира за световното сега. Значи едва ли е супер сила.
Италия. Падна ни се световният шампион. Страшничко. Изказвания с треперещи гласове, страх и ужас. В София ги спряхме с 0:0, но в Торино сами се бихме. От страх, не защото те са били някаква супер класа.
Сега Италия чака самолета на Ал Италия, за да се прибира. След безумно представяне в ужасно слаба група на световното. За 11 месеца "адзурите" са били само два отбора в 10 мача. България и Кипър. И какво толкова страшно видя в тях Мъри Стоилов, та отборът му с треперещи колене пускаше лесни голове в Торино?
Сега жребият ни прати Англия. Разбира се, ние тръгваме към Лондон на екскурзия, с разбиранията отпреди 50 години в стил "от Англия не е срамно да паднеш..." Но вече не ни пука дали е срамно или не. Не искаме да падаме още от летището. Искаме с гордост да пием по една бира за отбор, който като словаците скрива топката на Италия. С играчи като Радо Забавник, който е минал и през "А" група. Да сме като новозеландците, които си тръгват без загуба и се бориха за всяко сантиметърче и всяка топка в трите си мача. Искаме да изглеждаме като словенците, невзрачни като имена, смели и големи като отбор.
Но рибата, казват, се вмирисва откъм главата. Перефразирано, в българския футбол проблемите почват от болната глава. В която наслагванията пречат да се разбере, че няма непобедими, няма вече такава разлика в класите при националните отбори, а няма и Велики сили и джуджета. Макар че, май скоро ние ще уплътним втората категория...
