(Текстът е писан преди раздялата между Пенев и ЦСКА да стане факт)
Няма как да не си зададем този въпрос след страстната „червена" седмица, в която всичко сервирано на тепсия пред треньора на ЦСКА замина в коша за боклук без дори да бъде опитано.
Броени дни по-късно вече няма купа, няма и титла - и, сложете си ръка на сърцето, голямата вина за това е на пълководеца на „Армията", който се компрометира в ролята си на най-големия коз на клуба по пътя към трофеите. Задължително е да се отчете, че не му се случва за първи път и не само на това място.
Вече многократно е ставало дума, че Любо Пенев притежава уникалната способност да не уцелва хората и моментите. Все се случва така, че е на грешното място в неправилната обстановка и с неподходящите партньори.
От трагикомичното му президенство в Борисовата в края на миналия век, през авантюрата с Георги Илиев и Локо (Пд), възходите и паденията с „Титан"-ите Борисов и Иванов, незапочналата одисея с Цветан Василев и Ботев и стигнем до обречената му война на тронове с Борислав Михайлов и другите му съотборници от Четвъртите. Мимоходом ще минем и през неудачните му бизнес-начинания, съдебните проблеми и абсурдното бягство от Валенсия, където имаше предпоставки да направи съвсем различна треньорска кариера.
Удобно е да се каже, че на него все не му върви. Може и така да е, но когато навържем всичките „проби-грешки", по-скоро ще стигнем до извода, че Любо сам си е виновен. Въпреки че досега от него не сме чули самокритика: винаги лошите са други.
Нека обаче се абстрахираме от житейските му неволи, спорни избори и неаргументирани решения, и да се спрем върху треньоските му умения - в качеството му на наставник на един от водещите отбори у нас. Това, което видяхме от някогашния „Супер Любо" тази пролет, всъщност е постоянно повтарящо се дежа-вю в досегашната му кариера. Силен старт, заявка за велики и героични дела и шумно сгромолясване впоследствие. Вълна от ентусиазъм, безрезервна подкрепа, огромни очаквания и накрая - океан от опустошени надежди.
Когато за първи път се захвана самостоятелно с треньорския пост в ЦСКА, Любо започна гръмотевично. През пролетта на 2009 г. Пенев-младши пое „червените" и със серия от десет поредни победи успя да измести Левски от първото място. Надеждите за защита на шампионската титла бяха огромни. С необяснимо страхлива тактика във вечното дерби обаче ЦСКА падна безславно с 0:2 от тима на Кокала и на практика връчи в ръцете на Левски последния му към днешна дата какъвто и да било трофей.
Още тогава Пенев даде заявка, че го бива в спринтовете, но не и в маратоните. Става за блиц-маневри, но не и за стратегически операции.
Това се потвърди и от бурната „червена" есен на 2009-а, в която ЦСКА записа шумен успех над Динамо (Москва) и влезе в групите на Лига Европа, но после започнаха проблемите в съблекалнята и извън нея. Отношенията му с пернишките началници се влошиха, Пенев изгони цели 9 души от отбора заради недоказан пиянски скандал, сред които и тарторите Данчо Тодоров и Котев, и за капак пропусна първото полувреме на гостуването на Фулъм заради съдебна забрана да напуска страната, вдигната в последния момент.
Неизбежното се случи и скоро Любо изхвърча от „Армията", а в следващия си пристан - Ловеч, спечели единствения трофей в досегашната си над 10-годишна треньорска кариера. И до днес обаче мнозина твърдят, че истинският архитект на онзи шампионски отбор на Литекс е Станимир Стоилов, напуснал „оранжевите" година по-рано. 2011 г. бе и последната година, в която Лудогорец все още не бе член на елита, ЦСКА се гърчеше в хватката на „Титан", а Левски доизживяваше последните си сезони при Тодор Батков...
Титлата с Литекс вдигна акциите на Пенев, а той съвсем си вирна носа и налапа въдицата - прие офертата от БФС за селекционерския пост, провалил вече не една и две треньорски кариери към онзи момент.
И пак се завъртя същия филм - силни заявки с победа като гост над Холандия в контрола и впечатляващи мачове срещу Италия, Дания и Чехия в квалификациите за Мондиал 2014. В крайна сметка обаче България загуби последните си два двубоя от Армения и Чехия и пропиля лековато шансовете за бараж. Спиралата на провалите се завъртя и на старта на следващия цикъл - след 1:1 с Малта в София Пенев бе уволнен. Ютията си остана на земята.
Вместо да експлоатира все още високата си треньорска котировка обаче, Пенев почна да реди гаф след гаф - кратки и предварително обречени престои в Ботев (Пд), ЦСКА и Литекс, преди да дойде момента, в който всички си казаха, че главата му най-накрая е увряла: през 2017 г. прие офертата да застане начело на дублиращия тим на Валенсия. Въпреки че резултатите му там не бяха кой знае колко впечатляващи, посоката изглеждаше правилна: силен западен клуб, в който Пенев е със статут на легенда и който в един момент почти сигурно ще му даде шанс да се докаже в първия отбор.
И тогава Любо направи вероятно най-тежката глупост: заряза перспективния си пост, за да участва в обречена битка с Борислав Михайлов за президентския пост на БФС. С този си ход Пенев практически съобщи на цяла България, че треньорството вече не му е приоритет.
Разбира се, Любо претърпя шумен провал на изборите и дълго стоя без работа - вместо това обикаляше съдилищата и телевизионните студия като провален политик, за да сипе обвинения, пилеейки ценно време.
В крайна сметка Гриша Ганчев го върна в играта - но само за да повтори познатия сценарий. ЦСКА тръгна силно и макар че пак не успя да вземе победа във вечното дерби (всъщност Пенев има само един успех в него от есента на 2009 г.), стигна до реална възможност за златен дубъл. Купата бе изпусната глупашки - при 3:2 на „Армията" с Ботев, благосклонен съдия и двама души повече, Пенев нареди на цели трима от своите да се изнесат напред при корнер пред вратата на Черняускас и стана тя каквато стана. Броени дни по-късно ЦСКА бе надигран по всички показатели от същия съперник, който вече не преследва нищо в първенството...
Оправданията, че Пенев е в заварено положение, не е правил селекция, няма футболисти, съдиите го режат и т.н. са за наивници - довчера се говореше точно обратното.
Освен това историята помни съвсем същата история, но с друг „червен" треньор - от пролетта на 2005 г., когато с половин отбор и само един, при това куцукащ нападател, Йешич удари Левски в решителния миг и донесе титлата на „Армията".
Тогава уж пак всичко бе срещу ЦСКА...
