Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Какъв антифутбол? Атлетико играе съвсем по правилата

Когато си победил с 3:2 на „Анфийлд", когато си спечелил и първия двубой в Мадрид с 1:0, това говори само и единствено за висока класа. Или поне за способност да биеш европейския шампион с практична и добре организирана игра. Снимка: Getty Images
Когато си победил с 3:2 на „Анфийлд", когато си спечелил и първия двубой в Мадрид с 1:0, това говори само и единствено за висока класа. Или поне за способност да биеш европейския шампион с практична и добре организирана игра.

Огорчени от отпадането срещу Атлетико (Мадрид) в Шампионската лига, всички в Ливърпул нададоха вой срещу играта на испанския тим. Тон даде мениджърът Юрген Клоп с думите: „Не разбирам защо Атлетико играе такъв футбол при класата, с която разполага. Те могат да показват и истински футбол, а не да стоят само в защита по четирима в две линии и да контраатакуват..."

А в социалните мрежи привържениците на Ливърпул заляха Атлетико с обиди като „ръгачи", „грубияни" и др. Нищо, че хората на треньора Диего Симеоне извършиха едва 17 нарушения за 120 минути игра, колкото впрочем има и отборът на Клоп. При това без нито един жълт картон за грубост.

Когато си победил с 3:2 на „Анфийлд", когато си спечелил и първия двубой в Мадрид с 1:0, това говори само и единствено за висока класа. Или поне за способност да биеш европейския шампион с практична и добре организирана игра.

Само че излезе, че едва ли не Атлетико е трябвало да покаже на „Анфийлд" някакво „жого бонито". Под последното бразилците разбират красива игра с технични и ефектни изпълнения. Поне такива, изглежда, са били очакванията на Клоп и останалите от Ливърпул. И понеже бойният план на Симеоне се различаваше от тази представа, всички дружно оплюха онези от Мадрид с обвинения за „антифутбол".

Каква глупост! Фундаментът на футбола въобще не е да се играе „тики-така" като Барса при Гуардиола например, с вихрени атаки, пасове с петички и крила, бързи като вятъра.

Фундаментът е само и единствено правилникът. Той предполага най-различни начини да се стигне до победата във всеки мач, и затова тази игра е толкова обичана по света. След като Симеоне и играчите му са действали напълно според правилата на играта, никой няма право да плаче от това.

Всъщност подобни упреци за „антифутбол" се чуваха още навремето и срещу Жозе Моуриньо, когато водеше Интер. Португалецът беше изкаран убиец на красивата игра, владеещ до съвършенство „паркирането на автобуса" пред вратата на собствения си отбор. Същите вопли се разнасяха дори и през 2010 г. Тогава Жозе подсигури на Интер едновременно трофея в Шампионската лига, титлата в Серия А и Купата на Италия.

Най-много рев в онези години надаваха от Барса - нищо че загубиха първия полуфинален двубой в Милано с 1:3, и стигнаха само до 1:0 в реванша на „Ноу Камп". С автобуса или не, Моуриньо тогава си взе каквото му трябваше. И все според правилника на играта.

Впрочем подобно изкривяване на футболната логика, че победител трябва да бъде най-красиво играещият отбор, го имаше и на световните и европейски първенства.

По-старите запалянковци например още въздишат, че през 1974 г. шампион е трябвало да стане отборът на Холандия начело с Йохан Кройф. Да, „лалетата" действително са показвали изумителен футбол, паднал обаче жертва във финала срещу прагматиците от Германия (2:1). Тогава Кройф, колкото и да е велик, остава заклещен през цялото време от Берти Фогтс.

После през 1982 г. италианците бяха оплюти в прекалено защитни схеми, дори и когато спечелиха титлата. Те например изиграха един фантастичен мач срещу Бразилия във втората групова фаза, спечелен с 3:2 след хеттрика на Паоло Роси. Но не бяха малко коментарите, че в основата на този знаменит успех бил и свирепият им защитник Клаудио Джентиле, който уж раздавал безмилостни ритници през цялото време.

Настина, бразилският отбор с Фалкао, Зико и Сократес имаше всички аргументи да претендира за титлата, и се харесваше на хората. Но всичко за него приключи в онази драма на стария стадион „Сария" в Барселона.

А на световното през 1990 г. излезе, че титлата била харизана на Германия, вместо да попадне в ръцете на Диего Марадона и останалите аржентици.

И то заради една дузпа, която на всичкото отгоре колкото я нямаше, толкова я и имаше. Кой обаче им беше крив на тези от Буенос Айрес, че за цял мач имаха само един удар във вратата? Впрочем Аржентина тогава стана и първият финалист в цялата история на световните първенства, който не успява да отбележи гол в мача за трофея.

Да не говорим за Евро 2004 и сензационния триумф на Гърция. Във фазата на елиминациите отборът на германския специалист Ото Рехагел постигна три победи с по 1:0 над Франция, Чехия и Португалия. Вместо аплодисменти, от доста места се разнесе познатото мърморене срещу защитните схеми на Рехагел. „Така можем, така печелим", отвърна накратко хер Ото.

Впрочем футболната статистика на големите първенства все по-често отчита, че победител не е непременно този отбор, който играе повече с топката.

Точно такъв е и случаят от онази вечер на „Анфийлд" - 71 срещу 29% притежание в полза на Ливърпул. Но това няма как да бъде сериозен аргумент за непременна победа на английския отбор. А само илюстрация на треньорския план на Симеоне - с по-малко, но по-ефективни действия. Те доведоха до три гола за Атлетико в продълженията.

Да, на някои ценители този маниер на печелене на мач вероятно не се харесва. Други плачат повече от снобария или от яд, че техният любим отбор е загубил. Но, както гласи изтърканото от употреба клише, „футболът е игра на голове". В случая Атлетико вкара повече. Шапки долу!



Най-четените