Кой успява във футбола ни?

Как да успееш в джунглата на родния футбол? Вече 20 години шефове опитваха, или поне афишираха опити да налучкат печелившия модел. Слушахме приказки за Шампионска лига и европейски елит. Но родните клубове сменят като хамелеони наметалата върху обвивката си, политиката си и формулата, по която търсят реализация.

Някои стигнаха до дъното, имаме и фалирали клубове. Има и такива, които успяха да си осигурят самоиздръжка от трансфери, но за сметка на амбициите и успехите на терена.

Как е наоколо?

В Турция преди 20 години тръгнаха по пътя на държавна помощ за футбола. Стадионите бяха дадени на клубовете, а и бяха опростени дълговете им, надхвърлящи 30-40 милиона долара. Освен това бяха насърчени бизнесмените от нов тип, тепърва съживяващи икономиката на страната, да се захванат с грандовете. Така Фенербахче, Галатасарай и Бешикташ се оказаха в ръцете на най-богатите хора в страната, Трабзонспор - на малко по-малко богат, а останалите клубове се крепяха на раменете на бизнеса и общините в съюз.

В Турция моделът проработи още през 90-те години, първенството е силно, стадионите пълни, а клубовете налагат куп юноши наред с няколко легионери. Големите пари, налети в школите, доведоха да две много талантливи поколения турски играчи. Първите направиха фурор на световното през 2002 г. в Корея и Япония, а наследниците им докоснаха финал 6 години по-късно на европейското.

В Турция клубовете са частни, но с огромна държавна и общинска подкрепа. От няколко години само грандовете вадят луди пари за чужди звезди и тлъсти заплати. Останалите са пример за премерена и последователна политика. Бурсаспор стана шампион това лято с няколко легионери, сред които Димитър Иванков грееше като звезда. А е взет без пари!

В Гърция също мина времето на големите пари, но Панатинайкос този сезон до голяма степен си купи успех. Само шампионът извади милиони за звезди като Джибрил Сисе. И тук стадионите са държавни, с изключение на новата арена на Олимпиакос, а клубовете са с огромен процент общинско или държавно участие. С изключение на Олимпиакос, където решава милиардерът Сократис Кокалис, другите клубове се управляват мъдро от Борд на директорите, където са събрани по няколко едри бизнесмени и млади, гъвкави мениджъри.

Гърция стигна до европейската титла през 2004 г. предимно с играчи от своето първенство. Въпреки финансовата криза пак акцент в политиката на клубовете е школата, базата, а рядко се вадят големи пари за първия отбор.

В Сърбия Партизан постигна мечтата си и е клуб, функциониращ по европейски. В пълен контраст, Цървена звезда е разграден двор, а непоследователната политика на някогашния европейски шампион напомня нашенски клуб.

Партизан от няколко години работи по модела, измислен от чешките Славия и Спарта. Свои кадри в управление и на спортно-техническо ниво, инвестиция в школата и базата, както и равномерно развитие на целия спортен клуб. Организацията е желязна, а феновете - едни от най-лудите на Балканите, бяха убедени да мируват и да вярват. Треньори и ръководители получиха кредит на доверие и успяха.

Сега Партизан е вечен кандидат на прага на футболната Шампионска лига, хегемон в сръбското първенство и производител на таланти като Зоран Тошич и Адем Ляич, купени от Манчестър Юнайтед за 19 милиона лири.

У нас модели опитаха да градят грандовете, а малките клубове се лутат и търсят някакъв начин за оцеляване.

През 90-те Левски тръгна по пътя на купуване на най-доброто в България и спечели три титли поред. Но после - 5 години суша и евронеудачи. Едва в началото на новия век клубът се обърна към школата си и няколко години по-късно жъна пловоде с трансфери на Валери Домовчийски, Живко Миланов, Николай Михайлов, Николай Димитров...

В ЦСКА моделът е вечно търсене на върха с чужденци. В единствения период, в който се спази последователност и се даде време на един отбор да е заедно 3-4 сезона, армейците изградиха страхотен отбор през 2005-2006 година и победиха Ливърпул и Байер (Леверкузен).

Литекс тръгна да си купува успех в края на 90-те, после се укроти и потърси модела с изграждането на нещо свое, от долната страна на пирамидата. Сега школата в Ловеч ражда таланти и печели титли в доста възрастови групи. А Литекс чупи рекорди и по трансфери на своите играчи навън, така че тук моделът работи.

По подобен начин се работи в Славия, но тук абиции за титли и еврогастроли почти няма. А и при "белите" парите за заплати са лимитирани сериозно, а нови играчи на практика не се купуват, търсят се само свободни агенти и "находки" из друмите на Европа като Раис М'Боли и Жуниньо. Но с продажбите навън Славия не само връзва бюджета, но успя да инвестира и в школата, откъдето сега започват да излизат добри играчи, а отборите печелят победи в своите възрастови групи.

Има и модел Локо (Сф) - привличане на всеки класен играч, който се появи на пазара, звездни заплати, високи амбиции и скъп треньор. Но след катастрофата от тази пролет и разочарованието на шефа, сега се оказва, че зад тази нелоша фасада, не остава нищо. Няма школа, няма отбор, няма бъдеще.

В условията на финансова криза се появи и още един модел - общините да ударят рамо на своите местни гордости. Калиакра, Несебър, Сливен, Монтана - само четири примера за успех на такава схема.

Берое посяга към напълно нов начин на работа от лятото. Клубът вероятно ще се самоиздържа с трансфери на най-силните си играчи, които ще бъдат заместени от юноши, произведени в доказаната школа под Аязмото. В добавка - клубът ще прибере милиони левове от европейското си участие, а и сякаш намери формула куп бизнесмени да налеят по малко гориво в двигателя на отбора. Така следващите 2-3 сезона могат да се окажат златни за клуба.

Новините

Най-четените