Лудогорец беше близо до голямата мечта - толкова близо, колкото не е бил през последните години.
А България имаше отбор на прага на груповата фаза в Шампионската лига и малко не достигна да видим отново наш състав в най-класния клубен турнир.
За българския фен обаче не изглеждаше двубоят Лудогорец - Малмьо на "Хювефарма Арена" да е някакво особено значимо събитие.
Съвсем очаквано, мачът предизвика предимно чувства на ненавист или на цялостно безразличие, с които вече обичайно свързваме появите на Лудогорец на европейската, пък и на българската сцена.
Неизменният от цяло десетилетие български шампион се бореше за трето влизане в групите на Шампионската лига след тези през 2014/2015 и 2016/2017 и се оказа неочаквано близо до него.
Неочаквано, защото този обновен отбор далеч не е най-силният в историята на "орлите". В него голмайстор №1 на клуба Клаудиу Кешеру е безжалостно изолиран и изобщо не попада в отбора за големите мачове.
Треньорът пък е амбициозен, но все още недоказан на европейско ниво ентусиаст, за когото Лудогорец е връх в кариерата (и най-вероятно ще си остане такъв).
Даже и достигането до финалния квалификационен кръг не изглеждаше много възможно, тъй като преди Малмьо съперник беше гръцкият гранд Олимпиакос, редовен участник в груповата фаза на Шампионската лига.
Разградчани обаче надскочиха очакванията.
Във вторник вечер на своя стадион те проявиха твърдост и настойчивост, показаха задружност, имаха и необходимата доза късмет, за да победят Малмьо с 2:1.
Един гол не им достигна, за да вкарат срещата в продължения срещу доста силния съперник. Затова и още повече ще съжаляват за загубата с 0:2 в първия мач, когато изобщо не приличаха на себе си.
Да, и в двата мача Малмьо показа повече футболни качества от "орлите", но въпреки това беше притиснат до стената в послeдния половин час на "Хювефарма Арена" и можеше да бъде наказан.
Този път Лудогорец не успя, но му предстоят групи на Лига Европа и европейски футбол поне до края на годината, а през следващия сезон ще последва нов опит за влизане сред най-добрите - тъй като и този път едва ли ще се намери кой да оспори шампионската му титла в родния шампионат.
В момента в Разград разполагат с един скъпо окомплектован, но все още неизбистрен състав от солидни футболисти, но без големи звезди.
Въпреки всичките му несъвършенства, този отбор притежава потенциал за развитие и при благосклонен жребий следващия път, като нищо може да успее да нахлуе при най-големите.
Но тук идва и въпросът - каква част от футболна България би се зарадвала на един такъв иначе безспорен триумф на родния футбол?
Защото отдавна вече около Лудогорец липсва ентусиазъм из страната - дори когато тимът представлява България на големите европейски сцени.
Разбира се, че в града и в региона има запалянковци, които искрено съпреживяват с любимия си отбор. Но дори там отсъства каквато и да е еуфория при пренасищането с 10 поредни шампионски титли.
Настоящият състав пък се напълни с неизвестни чуждестранни футболисти, които идват и си отиват бързо, без да оставят следа като тази на Марселиньо, Моци или Кешеру.
Българското присъствие сред титулярите в момента е съставено най-вече от бившите играчи на ЦСКА Антон Недялков и Кирил Десподов и няма как да породи особени симпатии.
Няма как и да убеди, че това, което е добро за Лудогорец, е добро и за българския футбол. Че серийният шампион е "национална кауза", за каквато опитваше да се представи преди години.
Няма кой да убеди българската публика в това. И причините са всеизвестни.
След десетилетие хегемония стана пределно ясно, че европейските успехи на Лудогорец не допринасят за подобряване на българския футбол.
Докато титлите отиват в Разград при немощна конкуренция във вътрешното първенство, футболът ни затъва.
Някога хората искрено се радваха, когато Лудогорец участваше в евротурнирите, водеше в София Реал Мадрид, Ливърпул и Арсенал и изнасяше атрактивни мачове срещу тях.
Постепенно върху клуба все по-яростно започна да се излива омразата, заради естественото разочарование на останалите отбори и техните фенове от доминацията на новото явление, но и заради услужливото отношение на БФС, съдиите и всичката държавна власт към собственика Кирил Домусчиев.
Пипалата на бизнесмена отдавна задушават в хватката си целия български футбол.
И всички виждаме как се отразява това на интереса към този иначе толкова любим на българите спорт.
Сега Лудогорец е диктатор на местна почва, напълно недостижим във финансово отношение за всички останали отбори в България, и прави каквото е необходимо, за да се домогва сезон след сезон до големите пари в евротурнирите.
Но целият този процес се е превърнал в рутина и вече предизвиква даже не толкова ненавист, колкото апатия.
Затова, докато Лудогорец продължава да мечтае за големи европейски вечери, България не мечтае заедно с него.
